Когато влязох със съученичките си под душа, се опитах вътрешно да се подготвя за следващите часове.
— Откъде идваш? — попита ме едно момиче с дълга червеникаворуса коса, която за мой ужас се представи като „Сюзън-но-приятелите-ме-наричат-Сузи“. От Източния бряг ли си?
Поколебах се за момент дали да не излъжа, но после смънках, че съм от Германия. Така или иначе, щеше да се разбере.
— О, божичко, от Германия ли? — Сузи Сюзън ме гледаше със светлозелени котешки очи. Хубавичкото й тясно лице и тренираното й тяло бяха обсипани с множество лунички. — Какво те довя в Лос Анджелис?
— Баща ми живее тук — отвърнах кратко.
— Той американец ли е?
Аз кимнах, изтрих се с пешкира, който миришеше на парфюма на Мишел, и тръгнах към шкафчето в съблекалнята, следвана плътно от Сузи, която изглежда ме смяташе за свое лично завоевание. Останалите съученички бяха останали назад, но ми беше кристално ясно, че съм станала център на внимание.
Надянах си тениската през глава и с мъка обух дънките на още влажните си крака. Бях измъкнала от гардероба най-ненатрапващите се дрехи, за да изглеждам колкото е възможно по-незабележима.
— Моят баща е ирландец — каза Сузи, която също като мен носеше тениска и джинси. Нейната фланелка обаче беше по-тясна. Беше опъната върху еднакво големите и гърди и имаше надпис на ученическия отбор. — Но е израснал тук — продължи тя. — Ние още не сме ходили в Ирландия. А ти? Харесва ли ти Лос Анджелис?
— Да — отговорих, натъртвайки колкото е възможно на думата. И ожесточено добавих: — Обичам го.
— Кажи нещо на немски.
Сузи наклони глава и ме загледа с такова любопитство, сякаш бях джубокс, в който беше пуснала монета и беше натиснала случайно, без да избира.
— Аз мразя майка си — казах.
Сузи се изкиска.
— Звучи смешно. Какво значи? Какво значи „майка“?
Силен звън ми спести отговора.
— Сега имам керамика — каза Сузи. — А ти?
— Също.
Съжалих, че не записах курса по рисуване. Може би можех да се прехвърля. Но тогава пък друго момиче щеше да ми задава същите въпроси.
Сузи натика мокрите си неща в сака и взе ученическата си чанта.
— Супер! Ела, ще ти покажа къде сме. Каква музика обичаш? И изобщо каква музика слушате в Германия? Можеш ли да изпееш нещо? Имам предвид нещо немско? Ще ми изпееш ли?
Тя изпляска с ръце като малко дете и ми се усмихна в очакване. Би ми се харесала, бих могла да я хвана за ръка и да отидем на керамика, а по-късно и на обяд в почивката. Бих могла и да я попитам дали ще ме запознае с приятелите си или дали би ме завела на парти. Бих могла да й изпея „Дойдох, за да остана“ от „Ние сме герои“ или „Решението“ от Анет Луизан, или да й разкажа за немската си най-близка приятелка Сузи. Бих могла да й кажа също, че с нея по всяка вероятност щяха да се разбират.
Бих. Ако. Бях. Тук. Доброволно.
Вместо това обаче, аз сама си се бях натресла тук, за да избегна по-големия ад, луксозния затвор в Пасифик Палисейдс.
Така че няма заради това да стигам дотам, че да се напъвам и да се правя, сякаш съм съвсем нормална нова ученичка от Германия през един съвсем нормален първи учебен ден в чужда страна.
И така, отговорих на Сузи, че не мога да пея, но че следващия път ще си донеса iPod-а, с което отново пожънах едно „фантастично“. Тя ме хвана под ръка и ме ескортира през училищния двор до една от многобройните сгради.
Следващите часове бяха самият ад. По керамика трябваше да дадем свобода на фантазията си, което аз, разбира се, не направих, а прекарах времето си, опитвайки се упорито да оформя възможно най-реалистична и тотално тривиална ваза за цветя. Сузи ми говореше непрекъснато, задаваше ми въпроси, на които май и отговарях, но без да се натоварвам, защото бях превключила на автопилот и се концентрирах върху глината между пръстите си.
В часа по математика, който се провеждаше отново в друго помещение, ни дадоха да правим тест и за мое съжаление бях готова трийсет минути преди края на часа.
По програма следваше час по история на Америка. Сузи съжаляваше, че днес няма да присъства, тъй като имаше съвещание с говорителите на класовете. Затова пък ми показа учебната стая, която се намираше в другия край на училището. С тичане се стигаше за около пет минути.