Учителят, мършав човек с разрошени къдри, беше упорито игнориран от класа. Седнах в последната редица, до един тип с пънк прическа, който за пръв път през този ден успя да ме накара да се поусмихна. Върху раздърпаната му фланелка без ръкав, пишеше: „Само не ме заговаряй“. Темата на урока беше американската война за независимост. И докато съучениците ми бяха изпаднали в състояние на дълбока кома, аз с всички сили опитвах да се концентрирам върху пискливия глас на учителя, който изпадна в еуфория от проявения от мен интерес.
През обедната почивка Сузи отново ме намери и ме помъкна да ме представя на приятелките си. Заваляха въпроси:
— Кажи нещо на немски!
— Как така си се преместила тук?
— Харесва ли ти Лос Анджелис?
— Кои са ти любимите групи?
— Наистина ли на шестнайсет можете вече да пиете алкохол?
— Пушиш ли?
— Имате ли клубове? А диско?
— Имаш ли си приятел?
— Ще донесеш ли утре няколко снимки от Германия?
Не, мислех си. Защото от утре няма да идвам повече. Свалям знамето. Ще свърши последният час и после: Гуд бай, Пали хай.
Последния час имахме английски. Провеждаше се в светло спретнато помещение. Стените бяха прясно боядисани, а дървените маси блестяха, сякаш бяха купени току-що.
Сузи ме придърпа до себе си на мястото при прозореца и ми забърбори за концерта на Мандо Диао, който щял да се състои в боулинга на Холивуд, и за възможността да докопа още един билет за мен, когато откъм катедрата се разнесе тихо покашляне. Объркано шушукане, после в класната стая настъпи тишина.
Сякаш някой с дистанционно управление беше намалил музикалната уредба. Сузи спря по средата на изречението и както и всички останали, отправи поглед към катедрата, към която насочих поглед и аз. Дъхът ми секна.
— Какво значи това? — прошепна объркана Сузи. — Кой е този?
Можех да й отговоря на този въпрос. Ако бях в състояние да говоря.
Високият мъж в сивия ленен костюм, който сложи върху катедрата чаша димящ чай, беше Мортън Тайгър.
Двайсет и шест
Моят учител по английски от Хамбург стоеше пред класа като лисица в кокошарник, която се наслаждава на последните секунди преди големия си удар. Не се съмнявах дори и за секунда, че Тайгър е забелязал шокираната ми физиономия, но изглежда съучениците ми не го бяха забелязали. От общото объркване заключих, че и те като мен не са го очаквали ни най-малко.
Като хипнотизирана следвах погледа на Тайгър, който минаваше от лице на лице, докато не се спря някъде при последната редица. Седях с гръб към прозореца и видях, че е взел на мушка съседа ми от часа по история с щампованата фланелка. Лявата му вежда се повдигна нагоре и на устните му се появи усмивчица.
— Каква интересен призив — изкоментира той надписа върху фланелата на младежа. — „Само не ме заговаряй“. С удоволствие бих се отзовал на това желание. Но мога ли вместо това да ти разказвам? Да ти съобщя нещо? Да те информирам? Да ти пошепна? Или да ти ИЗКРЕЩЯ?
Последната дума изтрещя като изстрел през класната стая. Пънкарят се стресна, сякаш Тайгър наистина го беше улучил с тежък предмет. Но същият отново го гледаше с учтива усмивка на лицето.
— Как се казваш? — попита меко Тайгър.
— Ами… — Пънкарят изглеждаше така, сякаш искаше да потъне вдън земя. — I’ m Randy.
— О… really?
Усмивчицата на Тайгър се превърна в лъчезарна усмивка и в следващия миг ми стана ясно защо.
— Ето че току-що дойдохме на любимата ми тема — каза той възхитено. — Малката, тънка разлика между американския и британския английски. Във вашата страна Ренди е едно популярно име. Но ако в Англия някой ви се представи като „Hi, Randy“, той ви оповестява не нещо различно от „Хай, аз съм пич!“
Тайгър изчака, докато стихнат обърканите смехове на учениците, после кимна приятелски на Пънкарят и избълбука:
— Хай, аз съм Мортън Тайгър, вашият нов учител по английски за този семестър. И ти съобщавам Ренди, че решението, дали в бъдеще ще бъдеш заговарян от мен, или не, ще зависи от това, дали ще внимаваш в часа ми. Ясно ли се изразих?
Пънкарят кимна. Класът беше като вкаменен, в безмълвно удивление.