Беше ми напълно безразлично. Пък и Тайгър също не желаеше яснота по този въпрос.
— Много благодаря за твоите философски разсъждения по темата „самоубийство“ — отвърна кратко той. — Но как — той отмести погледа си от мен и отново се обърна към класа — един литературен критик изобщо може да разбере дали едно произведение на изкуството е добро или слабо?
Сузи вдигна ръка.
— Той разбира, защото е следвал литература — каза тя. — Той има опит. Той е… както се казва — обективен.
Веждата на Тайгър се вдигна толкова високо, почти до края на челото.
— Обективен. Тъй, тъй…
Той отново отпи от чая си и когато остави чашата, погледът му ме прободе като с нож.
— Добре. Тогава нека да поразширим малко това разсъждение. Да си представим, че в тази класна стая… — Тайгър направи жест с ръка — … има трийсет и пет литературни критици. Учени, опитни, обективни професионалисти. — Тайгър отново насочи погледа си към мен. — Сега ще ви прочета откъс от незавършения роман на един писател. Името му е Амброз Ловел и заглавието на книгата е „Последният посетител“.
Тайгър извади куп листове от кожената си чанта.
— Няма да ви говоря много за съдържанието — каза той. — Просто ще ви прочета няколко реда и вие ще дадете оценка. Така ще можете да се запознаете с едно от най-важните умения на литературния критик. Тези обективни професионалисти в повечето случаи изобщо не смятат за необходимо да прочетат цялото произведение на писателя. Едно кратко повърхностно прелитане над текста им е напълно достатъчно, за да оценят цялостното произведение. И така, просто слушайте, а после… — Отново погледът му се насочи към мен. — После станете богове. Вашата оценка ще реши възхода или падението на писателя. Съгласни ли сте?
Неуверено шушукане се разнесе из стаята.
— Този нещо не е съвсем в ред — прошепна Сузи и се наведе под погледа на Тайгър.
Тайгър извади от джоба на жилетката си златния часовник. Отвори го. Лявото му око потрепна. После разлисти купчината, изкашля се и започна да чете.
Завесата се спусна безшумно и за момент в прекрасната зала на театъра настъпи дълбока тишина, след което тя беше залята от бурни нестихващи аплаузи.
Завесата отново се вдигна и на сцената излязоха за поклон артистите.
Алън седеше до Емма в почетната ложа. Перлите върху роклята й блестяха в светлината на полилеите и очите й светнаха, когато обърна глава към Алън.
— Думите ти — прошепна тя във врата му. — Те оживяха.
Алън взе ръката на Емма. Той я държеше в дланта си и докато залата се разтресе още веднъж от шумните одобрителни аплодисменти, Алън усети дълбоко в гърдите си едно нежно и едновременно силно пробождане. Усещаше, сякаш невидими пръсти изтеглят от сърдечната му камера мъничко косъмче.
Алън потрепери и Емма го попита загрижена:
— Да не би да не ти е добре?
Алън отвърна на погледа й с усмивка. Той не придаде особено значение на случилото се и реагира така, както би постъпил всеки нормален човек, когато му се случва нещо, което разумът не може да обясни, но същевременно с това бива възприето с пълна сила от една друга тъмна част на неговото съзнание. Той потисна странното усещане. Вместо това, стисна ръката на Емма още по-силно и отново отправи поглед към сцената, на която току-що се беше състояла премиерата на неговата пиеса. Да, неговите слова се бяха пробудили за живот и Емма беше до него. Нищо друго на този свят нямаше значение.
Училищният звънец иззвъня тъкмо в момента, когато Тайгър остави ръкописа.
Никой не помръдна. За съучениците ми причина може би беше авторитетът, който излъчваше този мъж. Аз обаче имах друга причина. Бях парализирана.
— Е — каза Тайгър весело. — Изглежда ще трябва да отложим задачката. Предлагам да я изпълните вкъщи. Онези, на които този малък откъс е достатъчен за обективна преценка на това произведение, да не се притесняват. За останалите — Тайгър тупна цялата купчина върху масата — съм ксерокопирал последното недовършено произведение на Амброуз Ловел. И така. Желая на дамите и господата приятен след обед.
Той почука с кокалчетата на пръстите си по масата, поприведе се леко и се отправи към вратата.
Едва тогава излязох от вцепенението си. Скочих с такава сила от стола, че той падна назад, и се втурнах след Тайгър, но когато излязох в коридора, него вече го нямаше. И въпреки че го търсих из цялото училище, той сякаш бе потънал вдън земя.