Двайсет и седем
Откъм градината, в стаята ми долетя смехът на Вал. Когато след обяда се върнах от училище вкъщи, те с Фей седяха на кухненската маса и рисуваха. Фей ме изгледа сбърчила чело, но не ми зададе никакви въпроси, за което й бях твърде благодарна. Вал обаче, която носеше огромна шапка с цветя и червена копринена нощница, стигаща й до босите крачета, се хвърли отгоре ми и ме задърпа към масата, но аз се освободих от нея и си влязох в стаята. Намерих бележка от баща си, че ще се върне привечер.
Затворих прозореца и гласът на Вал заглъхна. Ято птици се вдигнаха отнякъде в небето. Те образуваха фигури като от заучена хореография, първо едно „V“, после една права линия. Подредени в редица, една след друга те изчезнаха в хоризонта.
Седнах до масата и се загледах в купчината листове пред мен: недовършеният роман от Амброуз Ловел. Негов главен герой беше четирийсет и седем годишният писател Алън и първото изречение гласеше:
Помещението, в което Алън пишеше своята последна история, беше с кафяви пердета.
След кратко, почти делово описание на скромното помещение, в което Алън е писал, Ловел се пренасяше в нощта в театъра, където се беше състояла премиерата на Алън и писателят беше усетил лекото убождане в гърдите си. Малко след това в живота му се появил един непознат, към когото Алън усещал странно привличане. Този мъж нямал никакви спомени за произхода си, нямал линии по дланите си, затова пък сънувал и винаги сънищата му били свързани с Алън. Някои били маловажни, други — много драматични. Той сънувал как издателят на Алън се отказва от него и как след това в продължение на дълги години произведенията му щели да потънат в забрава. Той сънувал също как Алън е коленичил пред смъртния одър на малко момченце. В друг негов сън Алън държал на ръце окървавена жена. Сънувал и как Алън се обесва в стаята си, където творял, защото не искал да живее повече.
И всички сънища на непознатия ставали реалност.
Пиесите на Алън не се играли повече. Синът му починал вследствие на усложнения при белодробно заболяване. Съпругата му Емма, танцьорка, била прегазена от автомобил. Тя издъхнала в ръцете на Алън и точно година по-късно той се самоубил.
Разлистих обратно, прочетох още веднъж отделни изречения и пасажи и имах усещането, че думите ме нападаха върху мен като живи.
— Вие трябва да имате име, господине — каза Алън. — Всеки си има име.
— Е, явно аз не съм като всички, — отвърна му непознатият и се вгледа в ръцете си с дълги фини пръсти. — Аз не зная името си, нито възрастта си, нито къде съм роден. Лицето му изглеждаше уморено и изведнъж Алън го обзе някаква тъга, която не можеше да си обясни. Тя беше като ехо на непознатия, който вътрешно го беше развълнувал дълбоко.
— Думите са моя професия — каза Алън и гласът му прозвуча твърдо. — Искам да ви подаря име.
— Кълна се, не ви видях да идвате…
Думите на шофьора прокънтяха в тихата нощ, докато с бързи крачки се затича да търси помощ. Алън стоеше на тротоара. Той държеше безмълвен Емма в прегръдките си. От слепоочието й течеше кръв и капеше по тъмния паваж. Беше аленочервена, като завесите в онази нощ, на премиерата в театъра. Някъде в далечината се чу гръм и Алън вече знаеше, че ще се случи това, което беше сънувал непознатият. Той положи главата на Емма в скута си. Светлите й очи го погледнаха, но Алън остана безмълвен. Той, който никога не се затрудняваше да намира думите, сега не намираше дори и една-единствена за нея.
Емма му се усмихна.
— Не ме е страх — меко каза тя. — Нали не съм сама.
И след тези думи затвори очи. Бледото й лице, все още толкова красиво, светлееше на лунната светлина. Чуваше се само цъкането на Алъновия часовник. Той туптеше като живо сърце в джоба на сакото му. Алън си спомни за деня, в който срещна непознатия: своята смърт, своя последен посетител, и в този момент осъзна, че това беше началото на края.
Последните редове на недовършения манускрипт ги знаех вече. Себастиан ги беше цитирал в реферата си за Ловел. Беше казал, че няма никакво съмнение този роман да има отчасти биографичен характер.
Когато Алън взе това решение, той се изпълни с дълбоко упование. Трябваше да има някое място, където човек можеше да се освободи от всичко, което тормозеше душата му, и беше дошло времето да потърси това място.
Чувах ехото от изкрякването на Шейла: „Ауу, гадост“, когато Себастиан заговори за това, как съпругата на Ловел издъхнала в ръцете на писателя, и виждах Тайгър да седи на Себастиановия стол и да тропа с длан по ръба на масата.