На всяка крачка някой поздравяваше Яне, а персоналът в ресторантите я знаеше по име.
Яне много обичаше да ми показва магазини и къщи, които й харесваха в този квартал. Взимаше ме със себе си, когато беше открила нещо, което смяташе, че ще ми отива (и обикновено не грешеше), и когато ме представяше на някого, в гласа й се усещаше гордост.
Само в кабинета й не се задържахме дълго. Той се намираше на „Епендорфервег“ между италианците и деликатесния магазин, красива стара сграда със светложълта фасада и пъстри цветя на прозорците. Но винаги когато идвах да я взема, чувствах, че присъствието ми е нежелателно, защото гледаше бързичко да ме изкара оттам.
По-рано често се ядосвах.
— Какво значи това? — питах майка си. — Страх те е да не се блъсна в някой психо ли?
— Не точно — отговаряше Яне. — Просто не искам да имаш допир с всичко това тук. Тези стени са поели твърде много страдание, въпреки че на теб може да ти звучи смешно.
Така нещата приключиха. Държанието на Яне ми се струваше доста откачено, но се примирих.
Когато в четвъртък сутринта не отидох на училище, за да мога с резервния ключ на Яне (който също открих в писалището на Мома) да вляза в кабинета, майка ми още беше вкъщи. В девет и половина имаше час при лекаря и Врабеца щеше да я заведе. Значи щях да имам точно два часа, докато се появи на „Епендорфервег“. Ако изобщо дойдеше.
Беше осем и петнайсет. Студено утро, пет градуса, но грееше слънце. Небето беше ясно и тъмносиньо. По пътеките бяха нападали кестени, едри и лъскави. Една група деца от детската градина, хванати за ръце, минаха покрай мен, водени от две възпитателки. Едно момиченце изскимтя, когато кестен падна върху главата му. Имаше дебели черни плитки и кръгло личице.
— Аналена плаче! — извика момченцето до нея и веднага една от възпитателките отиде да утешава малката.
Когато отворих входната врата, ръцете ми така трепереха, че ми отне време да пъхна ключа в ключалката. Кабинетът на Яне беше на първия етаж.
Стъпалата заскърцаха под краката ми. Някъде по средата на стълбата срещнах една възрастна дама. Тя ми се усмихна и подминавайки я, аз изтичах до втория етаж. Надявах се, че не е познала в мен дъщерята на Яне.
Когато се уверих, че жената е излязла от къщата, отново се спуснах надолу.
Като престъпник, какъвто в крайна сметка бях, се вмъкнах в квадратното антре. До гардероба имаше висока стъклена ваза, в която се мъдреха два клона, обсипани с листа в ярки есенни багри. Вляво се намираха кухнята и тоалетната, а вдясно малката чакалня. Отсреща беше кабинетът и в съседство с него канцеларията. Двете помещения бяха отделени с двукрила врата. Първото, което ми се наби на очи, беше новият килим. Пухкав и бял, той беше разстлан в средата на приемната и приличаше на облак, паднал от небето. Нито следа от душевно страдание и отчаяние. Всичко излъчваше ведрост и дружелюбност.
При прозорците имаше кожено кресло в светлокафяв цвят, а насреща удобна кушетка от ратаи. В края й бяха сгънати вълнени одеяла в различни цветове: червено, зелено, жълто, синьо, бяло, сиво и черно.
„Цветовете са отражение на душата“, обичаше да казва Яне. И сигурно изборът на одеяло в даден цвят показваше душевното състояние на Янените пациенти. Кой ли цвят избираха най-често? Кой ли цвят си беше избрал Луциан? Дали изобщо с бил тук? Тук, в кабинета на Яне, срещу майка ми?
Ръцете ми бяха студени и влажни, докато лицето ми гореше. Върху малка дървена масичка имаше червена ваза с някакво бяло цвете, а до нея — кутия с кърпички „Клинекс“.
Кабинетът на Яне заемаше по-голямото от двете помещения. Огромна библиотека изпълваше разделящата ги стена. Пред нея беше писалището, върху което бяха надлежно подредени различни папки. По протежение на дългата стена имаше полици с много преградки. Още няколко вази украсяваха помещението. Цветята в тях бяха свежи и излъчваха приятен мирис. Единствената лична вещ беше една дървена скулптура с човешки размери, която се състоеше от три дървени блока с квадратна форма. Те можеха да се въртят, а на най-горния бяха издялани четири различни лица, по едно върху всяка страна. С асиметричните си очи те приличаха на фигури от Пикасо. Яне беше открила тази скулптура в една галерия в Италия и си я беше купила.