Върху обърнатата към мен страна носът и устата бяха с разменени места, докато очите бяха събрани в едно голямо око, изпъкнало в средата на челото. Окото беше вперено в мен. Съвсем определено гледаше мен.
Обърнах се и се отправих към писалището на Яне. Откъде ли да започна? Лаптопът на мама лежеше отворен върху масата. Натиснах копчето за включване и тихо изругах. Не, по дяволите, та аз нямах паролата. Без никаква надежда написах „вълче“, после „врабец“ и накрая „Ребека“, но уви, не беше нито една от тях.
Попаднах в задънена улица.
Отворих двете чекмеджета на бюрото. Кламери, моливи, блокове, пощенски пликове в едното. Таблетки за гърло, аспирин, бадемово медени блокчета и тампони в другото.
Окей. Да погледна и по полиците и цялата редица чекмеджета под тях. Документи от здравни каси, експертизи, заявления и какво ли не още. Трябваше ли да преровя всичко това? Мозъкът ми работеше бързо. Ако наистина Луциан беше идвал при майка ми, посещението нямаше да заплати никое здравно осигурително дружество. Дори и да беше осигурен, той не го знаеше. Нямаше самоличност.
Отворих следващото чекмедже, което беше пълно с подредени по азбучен ред папки. Имената на пациентите не ми говореха нищо.
Следващото. Малки касетки — изглеждаха толкова старомодни и си спомних как преди няколко години Яне си беше купила ново диктофонче. Тогава много се учудих.
„Записваш разговорите с пациентите си ли?“, бях я попитала. „Това позволено ли е?“
Яне се беше разсмяла.
„Да, със съгласието на пациента. Но аз записвам само някои.“
От диктофончето нямаше и следа. Само касетките стояха грижливо подредени върху тъмната дървена полица. Някои още неразпечатани, други вече употребявани, с надписани имена. Но касета с името на Луциан нямаше.
В следващото шкафче намерих папки, подвързани с черна кожа, също подредени по азбучен ред, с малки налепени златни буквички на кориците. Извадих една, за да видя съдържанието. Явно Яне си беше водила бележки за свой пациент. В случая беше жена на име Ане Б.
Очите ми зашариха по написаните редове.
Ане Б.
12.4.2008
Брат — инвалид, бил любимец на майката.
Баща — студен, неразговорчив. Двойката разведена, когато Ане била на пет.
Завивка, тежка като олово.
Драскане, дране, хищно животно, самонараняване.
Агресията си към другите насочва към себе си.
Спътникът в живота — безработен. Алкохолик.
Студен, мълчалив (паралел с бащата!)
Затворих папката и поставих черното кожено томче обратно на мястото му. Окей. Да видя какво има на буквата „Л“? Четири папки.
Фернандо Л.
Йоана Л.
Катарина Л.
Свен Л.
Мамка му! Погледнах си часовника. Още веднъж „мамка му“. Бях загубила двайсет минути. И с това скапано „Л“ бяха отбелязани само презимената. Луциан нямаше такова.
Заблудила ли се бях? Бърках ли, като си мислех, че той е бил тук? Или това претърсване беше лудост?
Тук трябва да има нещо. Трябва, трябва, трябва.
Отварях шкафчета, гледах по полиците все по-обезкуражена и отчаяна (така сигурно се е чувства наркоман в опита си да открадне дрога), но всичко, върху което падаше погледът ми, бяха дебели папки и класификатори, които беше невъзможно да разглеждам едно по едно. Би отнело дни. По челото ми изби студена пот, ходеше ми се до тоалетната. Бях жадна. И нямах време.
Дървената скулптура със зловещото двойно око ме държеше още в полезрението си, погледнах назад озлобена, ядосана и решителна. И после. Изведнъж ми хрумна. Хвърлих се към скулптурата, завъртях средния куб — веднъж, два пъти, три пъти, и открих малко капаче, което беше незабележимо за обикновения наблюдател.
Преди време Врабеца беше навила Яне да си направи тайник в кабинета, макар че го обитаваше съвсем сама.
„Това няма да е тайник — беше й отговорила Яне, — а място за по-особени неща.“
Натиснах капака и той се отвори със звучно изщракване. В кухината имаше три неща: албумът, който търсех, диктофончето и черна кожена папка със златно „Л“ на гърба.
За момент се поколебах с какво да започна. Взех диктофончето, но веднага го върнах на мястото му. Колебаех се, хвърлих нервен поглед на часовника и реших да взема папката.
Тринайсет
8. 10.2008
Последен съзнателен спомен: нощта под моста.
Гол!
(Амнезия, вторична памет?!)
Никакво съобщение за изчезване. Няма паспорт. Никакви ценни предмети.
Без име.
Контакт с мен:
Книга за сънищата, битакът.
Име, адрес, намерени в телефонния указател.
Говорни способности — незасегнати.
Говори немски, английски (американски акцент) свободно. Освен това френски и испански на средно ниво (гимназия). Улици, обкръжение: непознати.
Хора: непознати.
Изключение: „Има едно момиче“, горе-долу на неговата възраст. Случайни срещи — няколко.
„Можеш ли да познаваш някого, когото не познаваш?“ Сънува малко момиченце на около пет години.
В съня: малкото момиченце и той под водата, перки на риба, акула.
(Малка сестра? Удавила се? Шок?)
Чувство при събуждане: силен копнеж и вина.
„Не бива да съм тук“.
Краен резултат, първи час:
Амнезията изглежда правдоподобна. Няма видими наранявания. Напрегнат поглед. Избягва темата за момичето, което е срещнал — същевременно видимо се вълнува, когато говори за нея. Спомена медальонче, което носи момичето. Струва му се познато. Но повече не поиска да говори за това. Изключително недоверчив. Много интелигентен.
Да се изгради доверие! Бавно!!!
Последните редове бяха написани с друг молив и почеркът не беше толкова припрян. Очевидно тези бележки Яне беше направила след сеанса.
Отпуснах ръката с папката. Бях права. Луциан беше идвал тук. Той наистина се е доверил на майка ми. И момичето на неговата възраст, което беше срещнал, бях аз. Дали Яне знаеше това? Дали? По-скоро не, или?
Отново взех подвързаната папка и още веднъж прегледах написаното. Спрях се на съня с малкото момиче. Майка ми смяташе, че може би е негова удавила се сестра. Къде може да се е случило? В морето? Затова — акула? Дали предположението на Яне беше правилно? Можеше ли това преживяване да е предизвикало шок, който пък да е предизвикал загубата на памет при Луциан? И ако беше така, имаше ли малкото момиче, неговата сестричка… някаква прилика с мен?
Избърсах влажните си ръце в джинсите и се върнах към началото. 8 октомври беше срядата след битака. И тук бях права. Луциан е бил на нашия щанд, докато аз съм се размотавала из халето, за да търся нещо за пиене за Яне и мен. Дали беше намерил щанда преди или след срещата ни? Когато и да е станало, във всеки случай беше намерил книгата на Яне за сънищата и майка му я беше подарила. Явно адреса на кабинета й беше намерил по нейното име.
Беше невероятно, че Луциан е седял тук. А още по-невероятно беше това, което четях.