По-открит е. Не е срещал повече момичето.
Още нови сънища. Отново никакъв директен контакт.
1) Момиче — на сегашната възраст — маймунка папиемаше, пада съд с боя (червена като кръв).
2) Момиченце (малко) в басейна.
Акула… надуваем дюшек… бял… Sharky.
Тук. В този момент е разбрала. Разбрах го по почерка и, който с всяка дума ставаше по-нервен. Треперенето на ръката и се отразяваше във всяка една буква и после при думата „Sharky“, моливът се беше изплъзнал от ръката й. Една дълга спускаща се надолу линия, сякаш моливът беше изпаднал в безсъзнание вместо Яне.
Стиснах здраво очи. Светли точки затанцуваха пред мен.
Гадеше ми се. Положението не ставаше по-добро и когато ги отворих отново.
„Окей, Ребека! Вземи се в ръце.“ Погледнах към прозореца и примигнах от силната слънчева светлина, която падаше директно в стаята. Малки прашинки танцуваха наоколо. Приближих се до прозореца и го разтворих. Поех дълбоко въздух.
Никакъв директен контакт. Това беше изречението, което ме впечатли най-много. Удари ме точно на това място, където усещах онази празнота в гърдите.
Никакъв директен контакт.
Обърнах се отново, взех диктофона и натиснах копчето „назад“, докато лентата не спря. После пуснах записа.
Чуваше се шум. Покашляне. После се чу гласът на Яне.
Беше ясен и овладян, но който я познаваше добре, щеше да улови трептенето в него.
— Това, което днес искам да опитам с вас, е нещо като пътуване — каза майка ми. — Едно пътуване през сън в миналото. Може би по този начин ще ни се удаде да осъществите контакт с това момиче.
Пауза.
— Легнете. Настанете се така, че да се чувствате удобно. Да, така е добре. Сега ще броя бавно от десет до едно. Следвайте просто думите. Оставете се да ви водят. Готов ли сте?
Никакъв отговор.
— Десет — започна Яне. Гласът й сега звучеше абсолютно спокойно, дори на мен ми прозвуча като чужд. — Очите ви постепенно натежават… Девет. Представете си, че върху клепачите ви висят малки тежести, които ви притискат, чувствате ги все по-тежки и по-тежки, съвсем бавно… Осем. Сега очите ви са затворени и вие усещате как пропадате… Седем. Падате бавно, все по-надълбоко и по-надълбоко… Шест. Вълна на отпускане потича по тялото ни. Започва от краката… Пет. Качва се по-нагоре, през прасците, към бедрата… Четири. Към корема и оттам към гърдите… Три. В ръцете, в дланите. Лицето. Цялата глава…
Чух как Яне издиша дълбоко.
— От този момент сте в състояние на дълбока, изключително приятна хипноза… Как се чувствате?
Никакъв отговор.
— Добре — каза тихо Яне. — Справяте се добре. Да започнем бавничко. Вървим назад. Към първото преживяване, което се появява в паметта ви… Какво виждате?
— Там… има една сграда.
Гласът на Луциан звучеше приглушено, някак далечен.
— Какво виждате? — беше гласът на Яне, този път доста напрегнат.
— Знамена. Дълги бели знамена. С имена. Собствени имена.
— Можете ли да прочете имената?
— Жозефине, Карлота. Том. Кристиане. Сузана. Леон. Ребека.
Пауза. Тихо изстенване.
— Какво още? — гласът на Яне трепереше. — Какво още виждате?
— Деца — чух да измърморва Луциан. — Много деца. Родители. Там е моето момиченце. То има черни плитки и е облечено в синя рокля с щампована рибка. Златна рибка. Момиченцето държи кесия с лакомства в ръката си… Тя е червена с бели точки. То е вдигнало глава и гледа някого. Един мъж. Той има тъмна коса, също като на момиченцето. Това е мъжът от реката. Има нещо в ръката си. Верижка. Държи я върху разтворената си длан. На верижката има медальонче. Едно… слънце. Мъжът го обръща. На задната страна има нещо написано…
— Какво? — гласът на Яне се беше снишил съвсем. — Какво е написано на медальона?
— Не… знам. Мъжът казва нещо. Той казва… „Carpe diem. Size the day“. Момиченцето сбърчва чело. То казва „That sounds funny“. Мъжът се засмива. Той гали момиченцето по косата.
— But it isn’ t. It is wise. You will get the meaning some day. Now go. This is your day! Mommy and I will pick you up later.
Пауза.
Моето момиченце. Луциан беше казал моето момиченце. Повтарях си го непрекъснато и междувременно не бях на себе си от възбуда, защото всичките ми съмнения се разсеяха.
Луциан продължаваше:
— Момиченцето се обръща. Тръгва. Плитките й се люлеят. Тичам след нея. Настигам я. Но не мога да я заговоря.