Дълга пауза.
— Да… добре беше — Яне се покашля. Гласът й е напрегнат до скъсване. — Опитайте да се върнете още малко назад.
Мълчание. Малко след това — измърморване.
— Какво виждате?
— Нищо. Тъмн… — гласът на Луциан звучи колебливо. — … Тъмно е… сега… една светлина. Един лъч, това е… джобен фенер.
Аз лежа… в едно легло. Момиченцето е точно до мен. Косата й е разрошена. Взима нещо… книга. На нея — лодка. Има палми. Това е… чудовище. Момиченцето казва: „Ще ти прочета нещо. Аз мога да чета…“
— Момиченцето разговаря… с вас? — гласът е на Яне.
— Не знам. Да. Не. Не знам. То държи нещо в ръка… една малка овчица, или… не… това е мече… Вратата се отваря. Някой влиза, не мога да разпозная кой… жена е…
Яне кашля. Луциан спира.
Знаех за коя книга говори — „Където живеят диваците“. Луциан не беше намерил книгата. Беше я сънувал. А жената на вратата трябва да е била Яне, чийто глас на записа изведнъж прозвуча ужасно припряно.
— Напуснете това място — настойчиво каза тя. — Отидете още по-назад във времето. — Чух я да въздиша облекчено. — Така, добре. Къде сте сега? Кажете ми какво виждате? Този път паузата бе много дълга. И когато започна да говори, гласът му беше тих, толкова тих, че трябваше да долепя ухо до диктофона, за да разбирам.
— Една стая. Едно… помещение, но не жилищно. Люлееща се врата. Метал… Чуват се гласове. И после… сега…
— Какво? — думите на Яне едва се разбираха. — Какво става сега?
— Не искам по-нататък — изведнъж гласът на Луциан прозвуча силен и енергичен.
— Окей — можеше ясно да се усети разочарованието в гласа й. Тя го извади от хипнозата, помоли го да отвори очи и попита:
— Може би ще продължим следващия път?
— Може би.
Мълчание.
— Как беше през последните дни? — поиска да разбере Яне. — Срещнахте ли отново момичето?
— Не.
— Добре. — Никога не бях чувала Яне да говори с такова облекчение. Действително ли Луциан нищо не беше забелязал?
— Мисля, че така е по-добре — каза майка ми. — би било грешка да обърквате момичето. Оставете я на мира.
— Лесно е да се каже, но е трудно да се изпълни — гласът на Луциан звучеше ядосано.
— Тогава се постарайте — каза майка ми настойчиво. — Докато не разберем какво става с вас, не трябва да се доверявате на никой друг, освен на мен.
— Какво ви става? — гласът му издаваше толкова много — неувереност, яд, подозрение.
— Какво имате предвид? — Яне беше твърда, в момента воюваше.
— Мога ли да ви се доверя?
— Да — изведнъж гласът на Яне прозвуча абсолютно спокоен. — Да, можете.
Сега този, който шептеше, беше Луциан.
— Трябва ми име — каза. — Току-що ми дойде на ум. Ще се нарека Луциан.
— Как го решихте?
Чух шум.
— Сега си тръгвам — каза Луциан. — Благодаря ви, че правите всичко това за мен. Имам предвид без пари, и всичко останало.
— Правя го с удоволствие. Иска ми се да ви помогна. Какво ще кажете за събота, 25-и? Пак в 17 часа?
— Окей.
Чу се изщракване. Яне беше изключила.
Изглежда и мозъкът ми беше изключил. Всичко се въртеше в главата ми. Не бях в състояние повече да мисля трезво. Но почувствах внезапен импулс да счупя нещо, нещо, което принадлежеше на Яне.
„Оставете я на мира“. Това не беше съвет на психолог, а на лицемер. И ми беше все едно дали Яне искаше да ме предпази по този начин, или не. Тя съзнателно ме беше заблуждавала. Защо Луциан се държа с мен така сдържано, естествено ми беше вече ясно. Какво още го беше посъветвала? Какво още беше изкопчила от него?
Погледнах трескаво часовника. Десет и пет. Яне можеше да се появи всеки момент. Но исках да чуя още, не можех да изчезна така оттук. Превъртях една част и пуснах следващия запис.
— Научих името й — чух Луциан да казва, — казва се Ребека.
— Откъде го знаете? — Яненият глас звучеше очебийно неутрално. Стори ми се, че е почерпила спокойствие и сила от някакъв източник.
— Срещнах я снощи на Елба.
— Бяхте ли се уговорили?
Тих смях.
— Не. Не бих го нарекъл така. Тя дойде да ме… посети.
— Ребе… — Яне преглътна остатъка от името ми и отново започна: — Тя е знаела, че сте там?
— Не, не знаеше, но дойде при мен. Говорихме.