Опитах се да открия къде е репетиционното помещение на Димо̀, но нито знаех номера му, нито пък на някой от групата му. Не знаех дори фамилното му име.
Отново опитах да звънна на Сузи и усетих, че ми затваря. Не се сърдех на приятелката си. Напротив, бях си го заслужила. Но не се предавах. Оставих още едно съобщение на телефона, който междувременно беше изключен. По-късно опитах отново на стационарния, но напразно.
Вкъщи Врабеца размахваше своята гъба на щастието и ми разправяше нещо за спечелените от Обама избори, но аз изобщо ме схващах какво ми говори. Дори когато Яне влезе в стаята и любезно попита как е протекъл денят ми — тя очевидно не подозираше нищо, аз останах безразлична. Дори не мислех за Луциан. Съобщих на майка ми, че денят ми е минал добре, но че сега имам да пиша куп домашни, като не преставах да мисля за Сузи, за това как да й се извиня и отново да я спечеля за приятелка. Написах й един имейл и в леглото часове наред репетирах думите, които да й кажа утре сутринта преди училище.
На следващия ден бях в училище половин час по-рано, но не можах да я изловя пред класната стая, защото се появи, след като часът беше започнал.
Изглеждаше ужасно. Очите й бяха страшно подути, лицето й — подпухнало и зачервено. Две момичета от класа, Ванеса и Клое, веднага се спуснаха към нея. Себастиан беше още болен и тя седна и днес на неговото място, без изобщо да ме удостои с поглед. В паузите изтичваше от класната стая и се връщаше точно преди да започне часа. Така че не ми се отдаде никаква възможност да говоря с нея. Последния час имахме химия. Трябваше да проведем един експеримент, затова бяхме разделени по двойки. Госпожа Щайнмайер, учителката ни по химия, нарече експеримента „гумено мече в пламтящия ад“. След като групите се оформиха, останахме аз и Шейла. Седнах ядосана на чина до нея. Сложих си предпазните ръкавици и очилата.
— И аз ли изглеждам така глупаво като теб? — попита Шейла, като се опули насреща ми през оцветените в жълто стъкла на очилата си.
Предпочетох да не отговоря. Вместо това поставих на статива епруветката и както ни бяха казали, сипах петнайсет грама калиев хлорат. Шейла подложи ламаринената кутия с пясъка за погасяване, в случай че при реакцията стъклото се разтопи.
— Сега слагаме мечето ли? — попита ме тя.
— Не, по-късно. Първо трябва да разтопим това тук — отговорих и приготвих горелката. Подадох й запалката. — Хайде, запали!
— Не става.
Шейла опита многократно, опипваше запалката, разклащаше я.
— Опитай ти! — каза накрая.
Взех запалката, натиснах палеца за запалване и изкрещях, когато огромен огнен език се издигна нагоре.
— О, не! — изписка истерично Шейла. — О, не, не…
Пламъкът подпали косата ми. Сега всички се разпищяха, докато аз хванах с дланите си горящия кичур и като полудяла започнах да удрям, за да потуша пламъка. За щастие бях си сложила предпазните ръкавици. Смърдеше ужасно, но огънят се поукроти. След няколко секунди нещата се успокоиха. Учителката и Сузи моментално се озоваха при мен. Сузи ме прегърна, докато госпожа Щайнмайер, бяла като тебешир, ме питаше как съм.
— Добре съм — промърморих. — Добре съм.
Попипах мястото, на което преди малко бяха косите ми.
Шейла стоеше в най-отдалечения ъгъл на стаята. Беше навила дългите си черни къдри около китката. Гледаше смутено, но не ми убягна язвителното потрепване в ъгълчетата на устата й. Явно Сузи също го беше забелязала. Премести напрегнат поглед от Шейла към мен.
— Някой да иска гумено мече? — обади се Аарон.
После ми се ухили, но това беше приятелска усмивка.
— Защо не? — казах. — Така или иначе, вече минахме през адския огън.
И като се обърнах към Шейла, предложих:
— Искаш ли да ти върна запалката? Сега работи много добре.
Шейла стисна устни. Не се реши да се извини. А че е постъпила преднамерено, можеше само да се предполага, доказателства нямаше.
В това време Сузи беше отишла отново на мястото си и когато след малко звънецът иззвъня, тя напусна бързо кабинета по химия, без да ми каже дума повече. Събрах си вещите, изтичах до стойките за велосипеди и след две минути вече карах по улицата.