Сузи ми позвъни на джиесема веднага след като се върнахме в къщи. Когато й разказах, че сънят на Луциан се е сбъднал, тя реагира още по-неадекватно от мен. Единственото, за което мислех, беше, че трябва да разговарям с Луциан. Може би защото шокът бавно отзвучаваше, или обратно — със смъртта на Джон Бой той ставаше още по-голям. Или пък исках да убедя сама себе си, че не съм единствената, която сънува. Изобщо не ме интересуваше какво щеше стане, аз трябваше да разговарям с него.
Сузи също мислеше така и аз се радвах, че най-сетне няма да съм сама с всичко това. В събота по обяд тя дойде да ме вземе от вкъщи. Беше мъгливо и студено, но не валеше. Разхождахме се с колелата из околността, влязохме в няколко бара в Санкт Паули и в Шанце и разпитвахме дали там не работи момче на име Луциан, но естествено безрезултатно.
Междувременно така ми беше писнало, че почти се бях навила да накарам Яне да говори. Но Сузи ме спря.
— Да не стане по-лошо? — попита ме тя. — След като майка ти не разговаря по този въпрос с теб, то остави я да си мисли, че нищо не знаеш.
Вместо това предложи да дежурим пред кабинета на Яне. Тя избяга от училище в понеделник, аз във вторник. Три дена прекарахме следобедите си в малко кафене срещу кабинета. Два пъти видяхме Яне да слиза от такси. Но Луциан не се появи.
Отново си припомних враждебните погледи, които ми хвърляше в коридора. Той, както и аз, знаеше много добре, че не съм там случайно, но дали си е направил правилните изводи? Предполагаше ли, че майка ми е същата предателка като неговата терапевтка? Или може би все пак беше разбрал, че Яне е моята майка?
Във всеки случай явно не й беше разказал за срещата ни в коридора, защото ако не беше така, държанието на Яне щеше да е по-различно. Все се питах как ли с минал последният сеанс и дали изобщо беше продължил терапията? Но цялата главоблъсканица беше излишна, защото нямаше кой да отговори на тези въпроси.
Себастиан оздравя, но с държанието си към мен ясно показваше, че вече окончателно е решил да се държи на разстояние. Новата ми прическа той определи като „симпатична“. И това беше всичко, което ми каза през последната седмица. Изглежда беше решил да се отърве и от Шейла и компанията на мацките, защото междучасията прекарваше с няколко момчета от съседния клас или пък забождаше нос в някоя книга.
Следващата събота Сузи ме помоли за една услуга. Беше оставила някои неща в репетиционната на Димо̀. Няколко CD-та, на които държеше, един шал и кожен каскет. В училищния двор той демонстративно ни отбягваше, а и аз нямах особено желание да се разправям пред целия випуск с него.
Така че в събота следобед взех метрото в посока Централна гара, а оттам се запътих към „Ланген райе“, където се намираше репетиционната на Димо̀. Не го бях предупредила, но от Сузи знаех, че обикновено е там.
Къщата, която Сузи ми беше описала, беше номер 22 и на нея върху мраморна табела при входа беше написано, че тук през септември 1891 година се е родил народният артист Ханс Алберс. Две скулптури, наподобяващи гръцки богове с вкаменени дълги бради и войнствено изражение, ме гледаха от фасадата. Репетиционната на Димо̀ се намираше в задния двор, към който се минаваше през вход във форма на аркада. Старите зидове бяха изпонашарени с графити и дворът, за разлика от историческата фасада, съвсем не изглеждаше привлекателен. Слязох по стълбите към сутерена към синята метална врата и след като звънях настойчиво, трябваше да изчакам няколко минути, докато ми се отвори. Тук въздухът беше спарен, миришеше на боклук и плъхове. Нямаше осветление. В рамката на вратата стоеше приятелят на Димо̀, Лерой, и ме гледаше учудено.
— Какво търсиш тук?
— Това ще го обсъдя с Димо̀ — отговорих кратко и минах край него. Димо̀ седеше върху изтъркано кожено канапе и дрънкаше нещо на бас китарата, когато цъфнах пред него.
— На прослушване ли идваш? — попита саркастично той, но на мен не ми убягна несигурното проблясване в очите.
— С най-голямо удоволствие — отговорих. — Знам една хубава песен за импотентност, искаш ли да я чуеш? — Зад мен Лерой шумно се разкиха, а по врата на Димо̀ се появиха червени петна.
— Не, благодаря — процеди през стиснати зъби той. — Е, казвай, какво искаш?
— Нещата на Сузи — отговорих.
Димо̀ стана, отиде до металния шкаф и извади шала и каскета на Сузи.