Луциан сбърчи чело.
— Да, така беше — отвърна той.
— И после, след няколко дена си отишъл при нея. Права ли съм?
Луциан изпухтя. Изглеждаше така, сякаш сам иска да си удари шамар, заради глупостта си.
— Права си — изръмжа той и направи крачка към мен. — Наистина си се справила с ролята на детектив в тази игра. Е, доволна ли си сега?
Гневът ми отново надделя.
— С какво право ми говориш така? — изфучах и скочих от леглото. — Кой започна тази игричка с гатанките, ти или аз? — Почуках по медальончето — слънце, което пламтеше като огън върху гърдите ми и изимитирах гласа на Луциан от битака: Seize the day — Използвай деня. Това значи, нали? Как си мислиш? Че не съм си задала този въпрос, когато стана ясно, че това са думите, гравирани отзад на медальона ми? Не знам кой съм, ми каза на брега на Фалкенщайн. И после на маскения бал мистериозните ти въпроси за роклята ми в училище… Какво си си мислил за мен, Луциан? Че ще си легна и ще сънувам отговорите? Всеки проклет ден, пък и нощем съм си блъскала главата над това. — С удоволствие бих запратила нещо по стената. — Ако се беше доверил на мен, а не на говняната ми майка, щях да си спестя цялата тази тъпа история с кабинета. Вмъкнах се тайно и за малко щяха да ме изловят. И ще ти отговоря на въпроса. Не, не бях доволна, когато разбрах, че собствената ми майка ме е следила седмици наред. Когато намерих бележките й, едва не откачих. — Гласът ми изтъня, но веднага го овладях отново. — Не беше точно каквото очаквах, но най-лошото беше, че го научих по този начин и не — стрелнах го с поглед — от теб.
— Проклятие! — Луциан сви ръцете си в юмруци и яростно зарита вратата. — Проклятие, проклятие, проклятие!
После ме погледна.
— Ти изобщо не трябваше да знаеш — изръмжа той. — Трябваше да съм наясно, че беше глупава идея изобщо да се доверя на някого. Какво прочете? Какво друго беше написала майка ти, освен това с птицата?
Замълчах за момент. В апартамента под нас някой беше пуснал водата, после се чу вик на дете.
— Тя не го беше написала — продумах тихо. Ядът ми беше преминал, затова пък ме нападна страхът. — Беше го записала на магнетофонна лента.
— Тя… какво?
Луциан ме гледаше изумено.
— Водила си е записки само при първите сеанси — промърморих аз. — Останалите е записвала с диктофон. Чух всичко. Твоите сънища. И за мен.
— Тази долна… — Луциан не довърши изречението. Дребното му лице беше изкривено. Изразяваше такава омраза, но аз го разбирах. Той се беше доверил на Яне, а тя го беше измамила още по-подло, отколкото мен. Моята винаги изпълнена с разбиране майка терапевтка, нито за секунда не се беше интересувала от чувствата на своя пациент. Вместо да помогне на Луциан, тя го беше изнудила да разкаже сънищата си, и то под хипноза.
Погледнах ръката си. Нокътят на безименния ми пръст беше изгризан.
— Сънят, когато ти с мен… — преглътнах — … си лежал в леглото. Жената, която внезапно се появила на вратата и която за малко си щял да познаеш. Тя е била майка ми. Докато си бил под хипноза…
Погледнах го и забелязах, че беше абсолютно все едно какво казвам, явно нямаше да достигне до него. Точно сега, когато бяхме толкова близо един до друг, както никога досега, той не ми даваше никакъв шанс.
Когато Луциан заговори, гласът му беше тих и чужд.
— Чуй. Писна ми. Абсолютно ми е все едно защо сънувам теб, в бъдеще или в минало време. Отказвам се. Кажи на майка си да върви по дяволите. Ако иска да предпази малкото си момиченце, по-добре да те затвори. И ако си въобразява, че ме държи с нещо в ръцете си, жестоко се лъже. Аз изчезвам. Сигурно има такова място, където не би могла да ме последваш. А сега изчезвай.
Последните думи бяха избълвани с презрение. Той застана на вратата и я държеше отворена.
— Вън! Хайде! Ще се махнеш ли най-сетне? Вън!
Стоях като парализирана.
Без повече нищо да каже, Луциан напусна стаята. Малко след това аз се раздвижих. Не усещах нищо, никакви болки, никакво треперене, бях напълно безчувствена.
Заклатушках се по дългия коридор със замъглени от сълзи очи, бутнах вратата на апартамента и заслизах по стълбите. Спрях се на входната врата. Сложих ръка на дръжката, но не ми се удаде да я натисна. Не беше от липса на воля, по-скоро сякаш ръката ми не се подчиняваше на мозъчните ми функции.