Отново си спомних вечерта на брега. Тогава Луциан се вглеждаше и в моите ръце.
— Може би… — започнах аз — това да е някакъв генетичен дефект, някакъв наследствен недостатък или нещо подобно.
— Наследствен недостатък? — Пръстите на Луциан обгърнаха моите. — Тогава много би ми се искало да знам от кого съм го наследил. Притежателят на бара, в който работя, ми е разрешил да ползвам компютъра му. Търсих в мрежата, но не попаднах на човек без линии по дланите и без пръстови отпечатъци — изсмя се тихо той. — Може пък родителите ми да са извънземни? Мога да дам тази идея на майка ти на следващия сеанс.
Изгледах го уплашено.
— Което не го мисля сериозно — добави той.
— А това, че ще се махнеш оттук?
Вкопчих ръка в китката му и усетих колко много се страхувам, че може да стане и да ме отпрати отново.
— Няма да си тръгна — каза той и сложи ръка на кръста ми. — Във всеки случай не без теб. Какво ще кажеш да офейкаме? Например в Рио де Жанейро?
Винаги ли е бил така хубав? Със затаен дъх съзерцавах лицето му с малкия нос, изпъкналите скули, дългите мигли и теменуженосините очи, докато не усетих, че е втренчил жаден поглед в мен.
— Какво има? — попитах. — Защо винаги ме гледаш така?
Той сбърчи чело.
— В теб също има нещо различно.
Преглътнах.
— Какво имаш предвид?
Той вдигна рамене, после поклати глава.
— Не знам. Не мога да го изразя с думи, въпреки че вече няколко пъти си го помислям. Питам се дали и на теб не ти липсва нещо, което другите имат. Но не мога да си изясня какво е точно.
Изкисках се.
— Доколкото знам, всичко ми е на място. А сега престани да ме зяпаш така.
Той се усмихна.
— Е, добре, щом искаш — каза провлечено и се наведе да ме целуне.
— Чувствам се като пристрастена — прошепнах, когато след цяла вечност най-после се отделихме един от друг.
— Знам какво имаш предвид.
Той взе кичур от косата ми с ръка и я остави да се плъзне между тънките му пръсти.
— Късата коса ти отива — промърмори. — Какъв беше поводът?
— Не особено приятен.
Разказах му за часа по химия. Изслуша ме безмълвно и лицето му отново стана мрачно.
— А това с птичето? — попита той тихо.
— Както в съня ти — отговорих и после също прошепнах. — Дума по дума. С изключение на последната фраза, която Врабеца каза.
Не се засмях на неволно получилата се рима. Луциан също.
— Приятелката на майка ти ли?
Аз кимнах.
— Каква беше разликата? — запита той.
— Врабеца каза: Истина е. Случи се. Джон Бой е мъртъв.
— Така е. Първите две изречения ги нямаше в съня ми.
Луциан се загледа в гладките си длани. Странно, че не ги бях забелязала по-рано.
— Яне знае ли това? — попитах, — Майка ми? Знае ли за дланите ти?
Той поклати глава.
— Не. Сидни… — Луциан се поколеба. — Веднъж тя ги мярна и беше озадачена. Поиска да види ръцете ми, но аз изгасих осветлението.
Отговорът му ме жегна, но преглътнах коментара. Вместо това го попитах:
— Никаква представа ли нямаш как така сънуваш тези неща?
Луциан отново поклати глава.
— Никаква, дори и най-малка. Но — което най-много ме плаши — са сънищата за бъдещето ти. Това с папагалчето не беше единственият сън, в който ти се явяваш на възрастта, на която си сега. Беше и този сън с…
— … маймуната! — изплъзна ми се от устата.
Бележките на Яне отново се появиха пред очите ми. В бележника й беше отбелязано, „папиемаше“ и нещо като съд с кървавочервена боя.
Луциан кимна.
— Бяхме в една кухня. Малка, тясна и доста мръсна. Едната стена беше боядисана в червено. А до хладилника стоеше тази маймуна. Беше скулптура, шарена, облепена с най-различни неща. На дясната и ръка се перчеше американското знаме, а на гърдите и беше лепната празна опаковка от кърпички „Темпо“. Лицето й беше изкривено в грозна гримаса, а зъбите й бяха остри. Ти я хвана, а после я хвърли и улучи една лавица. Тогава този съд с боя падна върху теб. Блузата ти беше бяла, имаше и шалче, което си беше завързала като пират на главата. Изглеждаше като окъпана в кръв.