Вдигнах въпросително вежди.
Той ме завлече в кухнята. Беше огромна и обзаведена модерно, с много хром, светло дърво и гигантски, добре напълнен хладилник. Имаше и бар с голям набор от шишета с уиски. Също и няколко клюмнали цветя на прозореца.
Луциан извади сирене, хляб, маслини, едно голямо парче салам и буркан туршия. Последно извади бутилка със скъпо изглеждащо шампанско.
— Ей, всичко това твое ли е, или от твоя…?
— От моя кой? — Луциан се усмихна и донесе прибори, чиния и две стъклени чаши от шкафа. — Май няма да се отърсиш от тези фантазии?
Бутнах го встрани.
— Но ти и не искаш да ми разкажеш, нали? Къде е твоят тайнствен домакин? И какво означава надписът на табелката? Това фирма ли е, или…
— Нямам идея — отговори Луциан. — А моят домакин отсъства. Хайде сега да тръгваме!
Върнахме се в стаята му, сложихме продуктите, заедно със спален чувал и вълнено одеяло, в една голяма раница и после за мое учудване Луциан разтвори прозореца.
— Облечи си якето — каза ми той. — В ресторанта може да е прохладно. Надявам се, че не ти се завива лесно свят.
Не беше въпрос, но въпреки това кимнах.
После се качих след Луциан, който беше облякъл коженото си яке и нарамил раницата, и излязох през прозореца навън. За миг трябваше да се хвана за рамката. Точно под перваза, на който стоях, стената се спускаше косо надолу. Студеният вечерен въздух ме погали по лицето и Луциан ми се усмихна със светнали очи.
— Тръгваме ли?
Той хвана ръката ми и ме поведе. Заобиколихме ъгъла, където имаше плосък перваз, водещ към съседната къща. Сградата беше с около два метра по-висока от тази, в която живееше Луциан, и една тясна пожарникарска стълба, прикрепена към фасадата, водеше нагоре.
С елегантност на дива котка Луциан се изкачи по нея и ми махна:
— Не му мисли много — извика той. — Просто ела при мен.
Поех си въздух и се заизкачвах нагоре, при което се чувствах като всичко друго, но не и като пъргава котка.
Въздухът, който издишвахме, се превръщаше в бели облаци, но аз не усещах студа. Покривите на петте или шестте сгради, по които преминахме, също бяха плоски и свързани един с друг, но въпреки това се осмелих да погледна отново надолу едва когато Луциан спря.
Бяхме стигнали до края. Вдясно от нас, на отсрещната улица се намираше легендарният хотел „Атлантик“, който идната година щеше да отпразнува своя стогодишен юбилей. Отдолу естествено го виждах често. Плочестият му зелен покрив беше украсен с две статуи, които бяха обърнати с гръб една към друга, а между тях имаше един стилизиран глобус. Той беше осветен и блестеше в светло сребърно, докато лицата на каменните жени излъчваха хладно достойнство.
— За въздушен балон не ми стигат парите — каза Луциан. — Но и тук не е зле, нали?
Не можех да отговоря. Съзерцавах безмълвна нощния град, разстлан под краката ни. Оттук, горе, можеше да се гледа във всички посоки. Пред нас се простираха езерата Бинен и Аусеналстер, разделени от многолентовия мост Кенеди, по който летяха малки колички. Отвъд гарата, при Дамтор се издигаше високият, мигащ в червено връх на телевизионната кула, извисен в нощното небе. Зад нас се простираше Централна гара и Хамбургската галерия. Разпознах църквата „Николай кирхе“, чиято висока кула, приличаше на папска корона. Както и църквата „Санкт Михаел“, чиито многобройни стъпала веднъж изкачихме с татко; беше през една дъждовна неделя, така че можехме и да си го спестим. Небето беше тъмно, съвсем черно. Дори луната не се виждаше. Затова пък светлините на града изглеждаха още по-ярки. Жълтите и оранжеви улични фенери, рекламите и светещите табла, белите фарове и червени стопове на колите и лъскавите фасади на магазините и хотелите се надпреварваха по блясък. По някои от най-високите сгради мигаха зелени неонови светлини. Различих сините и розови светещи ивици на кино „Синемакс“, в което често ходехме със Сузи.
Погледът ми се плъзна по върховете на дърветата, чиито клони бяха вече оголели, по многобройните мостове и запустели градини, очакващи дългата зима.
— Хубаво е тук — продумах най-сетне.
— Да — каза Луциан. — Това е любимото ми място.
Той разстла спалния си чувал. Первазът на покрива, закътан между капандурите и комините, беше толкова равен, че наистина можеше да се седи удобно тук. Циментът под нас беше топъл, сякаш сгрян от камините и радиаторите на жилищата в сградата, и аз се сгуших плътно до Луциан. Той ми подаде двете чаши, отвори шампанското и ги напълни. После взе своята и се обърна към мен.