При последните думи с мъка обърнах в кашлица сподавения си вик на уплаха. На Тайгър му стана забавно, Сузи ме срита под масата, а Себастиан се обърна към мен с объркан поглед. Приятелите ми без съмнение, също като мен, се бяха стреснали, когато чуха името на убиеца.
— … Ще Ви помоля само за един подпис… — продължи Тайгър. — За секунда Пиер губи самообладание. Накрая се връща при писалището, взима перодръжката и се подписва.
— Така — заключава старата дама. — Е, сега наистина сте мъртъв.
На това място Тайгър затвори книгата и отново отпи от чая, като извади златния часовник от жакета си. Лявото му око потрепваше.
— Time vor lovely Lovell — пошепна ми Сузи. — Интересно ми е как сега ще смени темата.
Приятелката ми, която в последните дни се беше поотърсила малко от отвратителното преживяване с Димо̀, се облегна на стола в напрегнато очакване. След като нашият учител по английски пусна отново часовника в джоба на светлосиния си жакет, който беше облякъл днес, огледа класа със светлите си очи. После извади друга книга от поизцапаната си чанта.
— Известната легенда на Сартр за това, как не можем да предопределим съществуването си — направи въведението той, — е публикувана през 1947 година. Амброз Ловел се обръща към същата тема в разказа си „Second Chance lost“ доста години преди това. Негови главни герои са Стивън и Далия. Тяхната съдба е, че загиват по време на семейна разправия в един файтон. И когато двамата в отвъдното…
Тайгър беше разтворил книгата, но дори и при най-добро желание не бях в състояние да следя повече думите му. Държах единствено погледа си неотлъчно забит в него, за да не може да разбере това. Но в мислите си се пренесох отново в неделния ден.
Разбира се, не намерих възможност да се измъкна отново по някакъв повод от вкъщи. Но въпреки това се срещнах с Луциан в една напълно абсурдна ситуация.
Понеже Яне беше все още заета, Врабеца ме помоли да й помогна в товаренето на нейните произведения, които донесохме в неделя сутринта от мазето на неин познат и ги натоварихме на камион, взет под наем. Врабеца се беше уговорила да се срещнат с художника в ателието, за да й даде ключа, но когато спряхме пред старата фабрика, джиесемът й иззвъня. Този тип си бил забравил ключовете в Любек, където имал изложба; извиняваше се разкаян и отмени срещата за следващия ден.
Яне, която седеше до шофьора, изруга, а Врабеца пъшкайки, помоли за една бира, за да отмие яда си. Тя даде газ, зави два пъти и после паркира. Когато видях къде сме, сърцето ми едва не спря. Бяхме пред „Мах und Consorten“.
— Не е ли по-добре… не е ли по-умно… — започнах отчаяно да заеквам, но Врабеца беше вече слязла и нетърпеливо ме подканяше с ръка.
Паникьосана, преценявах възможностите си. Можех да остана в пикапа или да избягам. Или пък да вляза и аз в кръчмата и да се правя, че нищо не знам. Реших да направя последното. Дори и да намерех някакъв глупав претекст, Яне веднага щеше да се усъмни, особено, ако откриеше Луциан в бара. Можех само да се надявам, че не е тук и че русата гъска има днес почивен ден.
Но тя стоеше зад бара и когато влязох в кръчмата след Яне и Врабеца, ме загледа с нескрита враждебност.
Отбягнах погледа й, скрих се зад листата с менюто и оставих Врабеца да поръча. За голямо мое облекчение русата не ме заговори.
Аз си взех една кола, Яне поиска чай, Врабеца една бира „Ратсхерен“. Докато стоически разглеждах менюто, Яне оглеждаше с интерес интериора. За пръв път от дни ми се стори, че се държи почти нормално. Тя и Врабеца злословеха по адрес на бъдещия й хазаин, докато аз отчаяно се опитвах да се концентрирам върху селската закуска с кисели краставички или върху моряшката гозба с яйца на очи.
Непрекъснато поглеждах към вратата, но когато Луциан срещна ужасения ми поглед, беше стигнал вече до средата на локала. Зад него, точно до вратата, имаше две слети маси. Група млади хора вдигаха наздравици, като се смееха весело. Явно бяха студенти, които празнуваха току-що взет изпит.
Луциан погледна към бара, после към мен и когато забеляза Яне, потрепна. Майка ми, която седеше с лице към прозореца, тъкмо коментираше един позлатен бюст, на който някой беше поставил слънчеви очила, измайсторени от бирени капачки. После се обърна по посока на вратата.
В същия момент лицето на Луциан придоби решителен, съсредоточен израз. Погледът му беше прикован в бара. Той се усмихна на русокосата, но тази усмивка беше някак формална, сякаш не момичето, а барът беше по-важен за него. После се плъзна с типичните за него плавни движения покрай нас към вратата с надпис „Частно“, отвори я, намигна още веднъж на блондинката и изчезна.