— Бих пийнала една кола — изпъшках не без задна мисъл.
Щастието ми се усмихна.
— За съжаление, не мога да ви предложа — каза художникът.
— Ако искаш отиди до кафенето — предложи ми Яне.
— Много е скъпо — възпротивих се аз. — Какво ще кажете да отскоча до супера?
— Супер идея! — Врабеца току-що беше наместила една от кутиите с насекоми и изтръска прахта от ръцете си. — Ще ми донесеш ли един швепс?
Хукнах към „Пени“, промъкнах се до касата, набутах напитките в раницата и отпраших към Холцдам. Отново зазвънях на пожар и започнах да ругая след няколко минути, защото отново никой не ми отвори.
„Ще те чакам!“, беше казал Луциан. След като си погледнах часовника, изтичах до бара.
— Ще ставаш постоянен посетител ли? — заяде се с мен блондинката, която беше сама зад тезгяха.
Нямах нито време, нито желание да се разправям.
— Искам да видя Луциан — казах.
— Няма го.
— Знаеш ли кога ще дойде?
— Мен ли питаш? Ако той искаше да те види, щеше да ти го каже, нали?
Сега кръвта нахлу в главата ми, а ревността в стомаха.
— Пак ще дойда — казах кратко и се върнах обратно в ателието, където Врабеца вече беше започнала да си подрежда нещата. Навсякъде видях да проблясват гъбки на щастието, от които тя беше изработила дузина, че и повече, през последните седмици.
Нейният хазяин не се виждаше никъде. Яне току-що беше се захванала с полиците, който действително бяха покрити с прах. Беше събрала косата си на конска опашка и си беше сложила малка шапчица. Само моята майка можеше да изглежда добре дори с патерица в едната ръка, с парцал в другата и с грозновата шапчица.
— Ще се заемеш ли с полиците ей там, до прозореца?
Врабеца ми хвърли един парцал.
Въздъхнах, свалих си суичъра и се захванах за работа. Пластът прах по повърхността беше дебел цял сантиметър и след секунди започнах да кихам.
— Ето — Врабеца, която беше нахлупила една плетена шапка, дойде при мен и ми подаде едно карирано шалче: — Завържи си го.
Взех шалчето, направих го на триъгълник и точно се канех да го завържа на тила си, когато се спрях в движение. Думите на Луциан проехтяха, като ехо.
Беше с бяла фланелка и беше с кърпа на главата, завързана на тила, като на пират.
Погледнах фланелата си, беше бяла. Пуснах парцала за прах и прекосих ателието, тичайки. Първата врата, която отворих, беше на тоалетната. Зад втората открих кухнята. Беше малка, натъпкана и в нея миришеше на прясна боя. Някой беше боядисал задната стена в червено.
Хладилникът беше в ъгъла, а до него се мъдреше маймуната от съня на Луциан. Беше от папиемаше, гладко лакирана и ми се хилеше с празен поглед.
Видях американското знаме на ръката й и празното пликче от кърпички „Темпо“ на гърдите й. Със затаен дъх пристъпих към нея и докоснах зъбите й. Бяха остри като върхове на саби. Като на филм се обърнах и погледнах нагоре към полицата. Сред кутиите корнфлейкс, плесенясал хляб за тост и консерви с риба тон се мъдреше съд с боя. Капачката беше отворена и по съда се стичаше светеща червена струйка. Направих крачка назад, после още една и когато се бутнах в нещо меко, от гърлото ми се изтръгна силен вик.
Зад мен стоеше Яне. Лицето й беше бяло като тебешир. Тя загледа първо маймуната, после мен. Забелязах как погледът й шари по бялата ми фланела, нагоре по косите ми, после премина върху полицата, където беше съдът с боя.
Опънах рамене, опитах да се взема в ръце и се изсмях в лицето на Яне.
— Ей, защо се промъкваш така? — попитах с възможно най-бодрия глас, на който бях способна. — Май ме изплаши. Защо ме оглеждаш? Да не съм се изринала?
Яне безмълвно поклати глава. Ето че успях да я измамя. Изглежда повярва, че не подозирам нищо.
— Аз мислех… исках — запъна се тя. — Исках само да си измия ръцете.
— Май ще стане трудно — насилих се да се усмихна отново и посочих камарата мръсни чаши в умивалника. — Но може, ако искаш, да въведеш малко ред тук, пък аз ще се заема с полиците. Става ли?
Яне кимна объркано.
— Окей.
Когато двете с Врабеца изтупахме парцалите, беше почти четири и половина и аз бях на края на силите си. Докато Яне седеше на един стол при прозореца и мълчаливо гледаше навън, аз продължавах да изпълнявам театъра с доброто настроение. Ъгълчетата на устата започнаха да ме болят от усмивки.