— Честито, Врабец — извиках радостно. — С това ателие направи истински удар.
Врабеца сияеше, конкурирайки се със своите гъби на щастието. Органфигурите вече бяха наредени по високите лавици, а за серията „Моряшка вълна“ щеше да се погрижи утре. Взех си нещата за плуване и тъкмо се канех да започна с извиненията, когато джиесемът ми иззвъня.
— Е? — беше Сузи. — Видя ли го?
Осени ме идея.
— О-леле — измърморих и изимитирах съчувствие. — Бедничката ми тя. Да дойда ли?
Сузи веднага включи.
— Разбира се — каза тя. — Идвай веднага и най-добре да останеш да преспиш.
Погледнах майка си.
— Сузи — измънках. — Не е добре. Може ли да спя при нея?
Яне смръщи чело.
— Всъщност имах намерение да ви поканя двете с Врабеца на вечеря, да отпразнуваме днешния ден.
Врабеца й се усмихна.
— Страхотна идея — каза тя. — Но можеш да поканиш само мен. — Тя ококори очи с престорен ужас. — Или не ме обичаш повече?
Яне трябваше да се усмихне против волята си. Тя целуна Врабеца и ме пусна да вървя.
Него все още го нямаше, така и не дойде. Започнах да се мотая около къщата, проверявах час по час. Само няколко пъти притичах до бара, за да видя дали Луциан не се е появил. Но го нямаше.
Ставаше все по-късно и по-късно. Сега на смяна беше друго момиче с къса кестенява коса. Тя беше мила и готова да помогне, но днес още не беше виждала Луциан. И не мислеше, че ще дойде.
Аз дори се осмелих да попитам за блондинката, но брюнетката не знаеше къде живее.
Малко преди полунощ, тъкмо беше започнало да вали, пристигна Сузи, за да ме подкрепи с пица и кана горещ чай. Преместихме се в един вход срещу дома на Луциан. Сузи ме зяпна с отворена уста, когато й разказах историята с маймуната.
— Но все пак съдът не се разля — каза накрая тя, като сбърчи чело.
— Не. — Стоплих ръцете си на пластмасовата чашка с горещ чай. — Не се разля. А и още не си бях завързала кърпата на тила.
— Значи сънищата на Луциан или се сбъдват наполовина, или… — Сузи си взе парченце салам от пицата. — … или това, което е сънувал, ти можеш да го променяш. Кой знае? — Тя ми се усмихна ободряващо. — Може би ще празнуваш седемнайсетия си рожден ден все пак без Себастиан, а вместо това ще плувате в небето над Хамбург с Луциан. Макар че аз…
Затворих очи.
— Сузи — прошепнах, — той беше този, който попита кога ще отида при него. Той каза, че ще ме чака. Трябва да го видя. Трябва да говоря с него.
Сузи ме хвана за раменете и ме изгледа строго.
— Сега трябва да дойдеш с мен вкъщи — тя енергично поклати глава. — Край засега, Беки. Хайде в леглото. И утре е ден. Ако останеш да стоиш тук, утре сутринта ще си замръзнала. Ноември е!
Понечих да протестирам, но Сузи беше категорична.
Майка й отново я нямаше. Чух я да се прибира малко след три часа и по високото кискане разбрах, че не е сама. Сузи спеше, похъркваше лекичко и мърмореше името на Димо̀ в съня си. През деня тя не искаше да говори за него, като твърдеше, че темата вече не съществува. Грижовно я погалих по къдриците, докато не се успокои.
Ози Озбърн се въртеше в колелото си, чуваше се вибриращият шум, като че ли тренираше за световното по спринт за хамстери.
По едно време изпаднах в изтощителен полусън, но в шест часа скочих с разтуптяно сърце. Нервите ми бяха опънати до скъсване и възбудата ми се беше превърнала в пълна паника.
Продължавах да си мисля за обещанието на Луциан да ме чака — защо не го изпълни? Защо не си беше вкъщи, защо никой не го беше виждал в бара? Дали не му се беше случило нещо?
Притеснението ми за него беше точно толкова голямо, колкото и страхът, че неговото изчезване е свързано с посещението ми в бара. Наистина ли е могъл да повярва, че аз нарочно съм отишла там с Яне и Врабеца. За момент си представих, че вече никога няма да го видя, и тогава вече не можах да се сдържа. Облякох се тихичко, оставих бележка на Сузи и се измъкнах от къщата.
Отново се запътих към Холцдам.
Взех си кафе от една пекарна по пътя и се отправих към поста си. Изчаках да стане осем часа. После пресякох улицата и отново позвъних.
Нищо.
Започнах да натискам всички звънци наред, докато най-накрая някой ми отвори поне външната врата. После се затичах нагоре, заудрях като полудяла по вратата, спрях и се ослушах.