— Този отговор вече ми е известен — чух Себастиан да въздиша. — Беки, какво става? Защо днес не беше на училище? Нещо свързано… с него ли?
— Себастиан, аз… — отчаяно затърсих думите. — Сега не мога да говоря, разбираш ли?
— Да намина ли?
— Не — сдържах се да не викам. — Не, всичко е наред. Ще ти се обадя утре. Ще се видим в училище.
Покашляне.
— Нещо не е наред — заговори Себастиан. — Нещо съвсем, никак не е както трябва. Мога да разбера, ако… ако… По дяволите! Каквото и да става с твоите чувства, моето чувство ми подсказва, че някак си се забъркваш в нещо.
— Говорил ли си със Сузи? — гласът ми стана остър.
— Не, по дяволите! Говоря с теб.
— Но аз сега не мога да говоря с теб.
Затворих.
После седнах на пода пред леглото и погледнах часовника. Беше единайсет и половина. Ако Яне си беше легнала, можех да се измъкна още веднъж.
Свих се на килима, за да събера сили.
Навън излезе буря. Дори през затворените прозорци чувах как вятърът свири в клоните и вие между къщите.
Че съм заспала, разбрах едва когато се стреснах от някакъв пронизителен звук.
Беше звънецът на вратата. Някой звънеше на пожар.
В коридора се сблъсках с Яне, която беше вече по пижама и ме гледаше объркана. Вдигнах рамене.
Божичко, не. Моля те да не е Себастиан.
— Може би Врабеца си е забравила ключа — измърмори майка ми и се запъти към вратата. — Тя е още в ателието. Небеса, та часът е два и половина. Идвам!
Не беше Врабеца.
Не беше и Себастиан.
Пред вратата стоеше Луциан. Беше бял като стената, измокрен до кости, от косата му се стичаше вода.
— Трябва да говорим — каза той рязко. — Насаме.
При това гледаше не мен, а Яне.
— Ето — той тикна парче хартия в ръката й. — Чакам ви. После, без да каже дума повече и без изобщо да ме удостои с поглед, изчезна в нощта.
Деветнайсет
За секунди Яне навлече някакви дрехи. Въпросите и протестите ми бяха точно толкова безполезни, колкото и жалкият ми опит да препреча пътя на майка си.
Стоях на вратата, заклевах я да ми каже къде ще се срещнат с Луциан, но тя ме отстрани с удивителна сила, без да проговори, и после излезе, накуцвайки с патериците. Аз се втурнах след нея, задърпах якето й, хвърлих се пред колата й, но тя даде заден ход, обърна и потегли така, че гумите изсвистяха. Затичах след нея, с боси крака по ледения асфалт, крещях, пищях, докато не се изгуби от погледа ми.
Врабеца ме намери на улицата. Вятърът фучеше в косите ми, дъждът ме удряше по лицето.
Тя ме заведе вкъщи, уви ме в одеяла, дезинфекцира краката ми (бях стъпила върху парчета стъкло, без да забележа) и за пръв път я чух в мое присъствие да ругае Яне. После ми приготви горещ чай, който дори не докоснах.
Яне се прибра в осем и половина сутринта.
Беше много спокойна и каза точно пет изречения:
— Ребека, сега отиваш в стаята си. И започваш да си приготвяш багажа. Току-що разговарях с баща ти. Той ни е резервирал билети. Отиваме в Лос Анджелис.
Втора част
Двайсет
От: Сузана Росман <susanna-rossmann@ gmx.de>
Изпратено: петък 21 ноември 2008, 10:08 До: Ребека Волф
Относно:?????????????
Беки???
Ти си в ЛОС АНДЖЕЛИС???
И ще ЖИВЕЕШ там за неопределен период?????? Моля те, кажи ми, че е ШЕГА, и то НАЙ-СКАПАНАТА, която съм чувала!!!
От вчера се опитвам като побъркана да се свържа с теб!!!
Телефонът ти ли е спрян???!!!
Врабеца ми даде телефонния номер на баща ти, но той казва, че ти не искаш да разговаряш с никого.
Той обаче ми каза, че имаш лаптоп в стаята си и най-късно днес след обяд ще е включен.
Казва, да ти пиша.
ЕТО НАПИСАХ ти!!!! КАКВО??? Е??? СТАНАЛО??? Нещо свързано с ЛУЦИАН ли е???
От: Аарон Миделехауве <aaronmiddlehauve@ freenet.de>
Изпратено: понеделник 24 ноември 2008, 18:09
До: Ребека Волф
Относно: домашни работи
здрасти, Ребека,
вярно ли е, че си в американската страна?
днес Сузи каза нещо такова в час по английски, супер!!!