— Мислех, че ще се разстроиш.
— Какво от това? Трябва да знаеш, че искам да чуя и най-малкото, което се отнася до нея.
Изчаквах сам да почне да ми задава въпроси.
— Как изглежда тя? — подзе той.
— Никак не се е променила.
— Как ти се видя, дали е щастлива? Вдигнах рамене.
— Откъде да знам? Бяхме в кафене, играхме шах; нямах възможност да говоря с нея.
— Нима не можа да разбереш по лицето? Поклатих отрицателно глава. Повторих само, че нито с дума, нито с жест не е намекнала за това, което изпитва. Той трябваше да знае по-добре от мен колко добре умее да се владее тя. Развълнуван, той закърши ръце.
— Ох, толкова ме е страх. Знам, че нещо ще се случи, нещо ужасно и нищо не мога да направя, за да го предотвратя.
— Какво нещо? — попитах аз.
— Ох, не зная — изстена той, заровил глава в ръцете си. — Предчувствувам ужасна беда.
Стрьове винаги лесно се отдаваше на чувствата си, но сега бе просто извън себе си, нищо не можеше да го разубеди. Допусках, че животът със Стрикланд за Бланш Стрьове скоро ще стане непоносим. Но една от най-неверните поговорки гласи, че каквото посееш, това и ще пожънеш. Житейският опит показва, че хората постоянно вършат неща, които би трябвало да им навлекат беди, и все пак по някаква случайност успяват да избегнат последиците от своята глупост. Когато Бланш скъсаше със Стрикланд, трябваше само да го напусне, и съпругът й смирено чакаше да й прости и да забрави. Само че аз съвсем не бях склонен да й съчувствувам.
— Но ти не я обичаш — повтаряше Стрьове.
— В края на краищата по нищо не може да се съди, че е нещастна. Нищо чудно да са станали съвсем порядъчна двойка.
Стрьове ме погледна с очи, пълни с мъка.
— Това, разбира се, няма никакво значение за теб. Но за мен е толкова сериозно, толкова важно.
Съжалих, че съм проявил нетърпение или лекомислие.
— Ще ми направиш ли една услуга? — попита ме Стрьове.
— С удоволствие.
— Би ли написал писмо на Бланш от мое име?
— Защо не й пишеш ти?
— Писах й вече няколко пъти. Не очаквах отговор. Съмнявам се дали чете писмата ми.
— Не си даваш сметка за женското любопитство. Мислиш ли, че би могла да устои?
— Да, на моите писма.
Погледнах го бързо. Той сведе очи. Имаше нещо унизително в този отговор. Съзнаваше, че тя се отнася към него с такова дълбоко безразличие, че почеркът му не може да пробуди нещичко у нея.
— Наистина ли вярваш, че някога ще се върне при теб? — попитах го аз.
— Искам да знае, че каквото и да се случи, може да разчита на мен. Тъкмо това те моля да й кажеш.
Взех лист хартия.
— Какво точно да напиша? Ето и текстът на писмото:
Драга мисис Стрьове,
Дърк ме помоли да ви уверя, че когато и да имате нужда от него, той ще е благодарен на всяка възможност да ви бъде полезен. Той не изпитва лоши чувства към вас след всичко, което се случи. Любовта му не се е променила. Ще го намерите винаги на следния адрес.
XXXIV
Макар също като Стрьове да бях убеден, че връзката между Стрикланд и Бланш ще свърши пагубно, не очаквах толкова трагичен край. Дойде лятото — знойно и душно, дори нощите не носеха прохлада, за да отпусне човек измъчените си нерви. Нагретите от слънцето улици сякаш излъчваха обратно топлината, която бяха поели през деня, и минувачите уморено влачеха крака по тях. От седмици не бях виждал Стрикланд. Зает с други неща, бях престанал да мисля за него и за неговите истории. Със своите напразни жалби Дърк беше почнал да ми дотяга и аз избягвах компанията му. Цялата работа беше много тъжна и нямах намерение повече да си я слагам на сърце.
Една сутрин работех. Бях още по пижама. Мислите ми блуждаеха далече и си представях слънчевите плажове на Бретан и свежестта на морето. Встрани до мен стоеше празната чаша, в която портиерката ми бе донесла кафе с мляко, и парченце кифла, което не ми се и слагаше в уста. В съседното помещение се чуваше как портиерката изпразва ваната. Някой позвъни и аз я оставих да отвори вратата. В следващия момент чух гласа на Стрьове, който питаше дали съм в къщи. Без да ставам, му извиках да дойде. Той бързо влезе и дойде до масата.
— Убила се е! — изрече с дрезгав глас.
— Какво искаш да кажеш — извиках изумен.
Той мърдаше устни, но реч не се чу. Издаваше само някакви нечленоразделни звуци като ненормален. Почувствувах как сърцето ми силно заудря в гърдите и не знам защо, избухнах:
— Съвземи се, човече! Какво, за бога, говориш? Той размаха отчаяно ръце, но от устата му пак не излязоха думи. Сякаш бе онемял. Не знам какво ми стана, сграбчих го за раменете и силно го раздрусах. Като си спомня това, се ядосвам как съм могъл да се държа толкова глупаво. Но навярно последните неспокойни нощи бяха изопнали нервите ми повече, отколкото предполагах.