— Тогава продължихме до три часа през нощта и когато отидохме да спим, едва ли някой от нас е бил трезвен. Казах им, че могат да вземат моята таратайка да ги закара поне додето свършва пътят, защото след това трябваше да се върви дълго пеш. Имотът на Ата се намираше в една планинска котловина. Тръгнаха в зори и момчето, което изпратих с тях, се върна чак на следващия ден. Да, ето как се ожени Стрикланд.
LII
Предполагам, че следващите три години са били най-щастливите в живота на Стрикланд. Къщичката на Ата беше на около осем километра от пътя, който опасваше острова, и до нея се стигаше по лъкатушна пътека, засенчена от разкошни тропически дървета. Това беше нещо като бунгало от небоядисани дърво, състоящо се от две стаи и малък навес, който служеше за кухня. В стаите нямаше никакви мебели освен рогозките, които използуваха като постеля, и един люлеещ се стол на верандата. Бананови палми със своите огромни, нарязани листа като дрипави одежди на злощастна императрица обграждаха плътно къщата. От задната й страна растеше авокадо, което раждаше чудесни плодове, подобни на круши, а многобройните кокосови палми наоколо носеха главните доходи на тази земя. Някога бащата на Ата бе засадил около своя участък кротонови храсти и сега те растяха в пищно многоцветие като ярка н весела ограда от пламъчета. Точно пред къщата имаше мангово дърво, а в края на поляната се виждаха два тамаринди, израсли от един и същи корен, които съперничеха на златистите кокосови орехи със своите алени цветове.
Тук живеел Стрикланд, препитавайки се от това, което раждала земята, и много рядко слизал в Папеете. Недалеч оттук течеше малък поток, в който обичал да се къпе; случвало се в него да се появи пасаж морска риба и тогава туземците се скупчвали на брега, въоръжени е харпуните си, и всред викове и крясък пронизвали едрите, уплашени създания, бързащи към морето. Понякога Стрикланд се спускал долу към рифа и се връщал с омар или цяла кошница дребна, пъстра риба, която Ата пържела в кокосово масло; друг път тя приготвяла пикантно ястие от големите сухоземни раци, които постоянно щъкали под нозете им. От време на време с още няколко жени от селото Ата отивала горе в планината, където растели диви портокалови дървета, и се връщала оттам, натоварена със сладките зелени дъхави плодове. Щом кокосовите орехи били готови за беритба, нейните братовчеди (а тя като всички туземци имаше много роднини) се катерели на тумби по дърветата и хвърляли оттам едрите зрели плодове. Отваряли ги и ги слагали на слънце да изсъхнат. После отделяли копрата, пълнели чували и жените ги носели при търговеца от селото покрай лагуната, който им давал в замяна ориз, сапун, консерви с месо и по малко пари. Понякога в околността имало празник, тогава колели прасе. Събирали се всички, ядели до пръсване, танцували и пеели своите химии.
Но къщата на Стрикланд бе доста далече от селото, а таитяните са лениви хора. Обичат да се возят, обичат да си бъбрят, но не си правят труда да ходят много пеш и затова се случвало седмици наред Стрикланд и Ата да живеят сами. Той рисувал или четял, а вечер, щом паднел мрак, двамата сядали на верандата, пушели и се взирали в нощта. После Ата родила дете и старата жена, която дошла да й помогне, останала да живее при тях. Скоро след това дошла и внучката на тази старица, а после се появило и някакво момче — никой не знаел чие е и откъде е дошло, — което безгрижно се настанило при тях, н всички те заживели заедно.
LIII
— А, ето го и капитан Брюно! — възкликна Тиаре, когато един ден аз се бях заел да подредя всичко онова, което тя ми бе разказала за Стрикланд. — Той също познаваше Стрикланд добре. Веднъж дори го посети в къщата му.
Пред мен стоеше французин на средна възраст с голяма черна брада, прошарена със сиви нишки, със загоряло лице и големи блестящи очи. Носеше спретнат дочен костюм. Бях го забелязал на обяд и китайчето А Лин ми каза, че същия ден е пристигнал с кораба от Паумоту. Тиаре ме представи и той ми подаде визитната си картичка — по-голяма от обикновените, на която пишеше на френски „Рене Брюно“ и отдолу „Капитан далечно плаване“. Седяхме на малката веранда пред кухнята и Тиаре кроеше рокля за едно от момичетата, което живееше в къщата. Той седна при нас.
— Да, добре познавах Стрикланд — започна капитан Брюно. — Обичам да играя шах, а той винаги беше готов за една партия. Идвам на Таити три-четири пъти в годината по работа и ако по това време той се случеше в Папеете, обикновено се отбиваше тук и играехме. Когато се ожени — капитанът се усмихна и повдигна рамене, — или да речем, когато отиде да живее с момичето, което му даде Тиаре, той ме покани да намина да се видим. Аз бях измежду гостите на сватбеното пиршество. — Погледна Тиаре и двамата се засмяха. — След туй той рядко слизаше в Папеете. Около една година след това се случи, че трябваше да отида в онази част на острова по някаква работа, и когато я свърших, си рекох: Защо да не отскоча да видя оня клетник Стрикланд? Попитах един-двама туземци дали знаят нещо за него и се оказа, че той живее на не повече от пет километра от мястото, където се намирах. И тъй, поех нататък. Никога няма да забравя впечатленията си от това посещение. Аз живея на един атол — нисък коралов остров, който представлява ивица земя, ограждаща лагуна — и неговата красота е красотата на морето и небето, менящите се цветове на лагуната и изяществото на кокосовите палми, ала мястото, където живееше Стрикланд, по хубост можеше да се мери само с райските градини. О, ако можех да ви опиша това пленително кътче, притаено от света, със синьото небе над него и богатите, пищни корони на дърветата. Това беше тържество на багри. Прохладният въздух ухаеше свежо. Не, думите не могат да опишат този рай. И тук живееше той, забравил света и от света забравен. Мисля си, че й очите на европееца това би изглеждало удивително жалко съществуване. Къщицата бе порутена и не особено чиста. Когато се приближих, видях трима-четирима туземци да лежат на верандата. Нали знаете, че те обичат да се събират. Между тях имаше един младеж, легнал по гръб, само по парео, който пушеше цигара.