На стените висяха цветни репродукции на няколко от най-хубавите картини на Стрикланд, направени от един предприемчив берлински издател.
— Картините ли гледате? — проследи погледа ми тя. — Разбира се, оригиналите са недостъпни за мен и се утешавам поне с това. Издателят сам ми ги изпрати. За мен те са голяма утеха.
— Сигурно е много приятно да се живее покрай тях — каза мистър Ван Буш Тейлър.
— Да, те са тъй декоративни.
— Това е едно от моите най-дълбоки убеждения — каза мистър Ван Буш Тейлър. — Голямото изкуство е винаги декоративно.
Очите ми се спряха на голата жена, която кърми своето бебе, а до нея е коленичило малко момиче и държи цветенце пред безразличното дете. Отгоре ги гледаше една мършава, сбръчкана вещица. Това бе представата на Стрикланд за Светото семейство. Подозирах, че му бяха позирали онези, които живееха около него в къщата над Таравао, а жената с бебето бе Ата с първия му син. Дали мисис Стрикланд имаше някаква представа за всичко това?
Разговорът продължаваше и аз се удивлявах на тактичността, с която мистър Ван Буш Тейлър избягваше всички въпроси, които можеха да се окажат неудобни, и на умението на мисис Стрикланд, която, без да каже нито една лъжлива дума, даваше да се разбере, че отношенията й с нейния съпруг винаги са били отлични. Най-сетне мистър Ван Буш Тейлър стана да си върви. Като взе ръката на домакинята, той я обсипа с изискани и твърде претенциозни думи на благодарност и ни остави.
— Надявам се, че не ви е отегчил — каза тя, щом вратата се затвори след него. — Понякога всичко това ми дотяга, но аз чувствувам, че съм длъжна да разкажа на хората каквото мога за Чарли. Има известна отговорност в това да си била съпруга на гений.
Тя ме погледна с онези свои добри очи, които си бяха останали все тъй предразполагащи и искрени както някога, преди повече от двайсет години. Запитах се дали не ми се подиграва.
— Вие, разбира се, сте престанали да работите? — попитах я аз.
— О, да — небрежно отвърна тя. — Аз работех повече като хоби, отколкото по други причини, и децата ме убедиха да продам всичко. Те смятаха, че се претоварвам.
Явно мисис Стрикланд беше забравила как някога бе изпаднала дотам, че да работи, за да си изкарва прехраната. В нея бе заложен безпогрешният инстинкт на всяка красива жена, че за нея е прилично да живее само за чужда сметка.
— Те са тук сега — каза тя. — Мислех, че ще се радват да чуят това, което имате да ни разкажете за баща им. Спомняте си Робърт, нали? Щастлива съм да ви съобщя, че той е предложен за Военния кръст.
Тя отиде до вратата и ги повика. Влезе висок мъж в костюм с цвят каки и със свещеническа яка, хубав и с известна тежест, но гледаше тъй откровено и чисто, както си спомням, че гледаше и като дете. Следваше го сестра му. Тя трябва да бе на същата възраст, на която беше майка й, когато я видях за първи път, и много приличаше на нея. И тя създаваше впечатлението, че като малко момиченце е била по-хубава, отколкото всъщност бе.
— Предполагам, че няма да ги познаете — каза мисис Стрикланд с гордост и се усмихна. — Дъщеря ми сега е мисис Роналдсън. Нейният съпруг е майор от артилерията.
— Той е нещо като вечния войник — каза весело мисис Роналдсън, — затова е само майор.
Спомних си как много отдавна бях уверен, че тя ще се омъжи за офицер. Беше неизбежно. Тя имаше всички добродетели за офицерска съпруга. Любезна и приветлива, мисис Роналдсън вее пак не можеше да скрие дълбокото си вътрешно убеждение, че не е като другите. Робърт бе много оживен:
— Какъв късмет, че се оказах в Лондон при вашето завръщане — каза той. — Имам само три дни отпуск.
— Той едва чака да се върне — вметна майка му.
— Е, какво пък, ще си призная, че на фронта си живеем чудесно. Сприятелих се с отлични момчета. Това се казва живот… Войната, разбира се, е ужасно нещо и така нататък, но тя изважда на бял свят най-добрите качества на мъжа, в това няма съмнение.
Разказах им всичко, което бях научил за Чарлс Стрикланд на Таити. За Ата и момчето не сметнах за необходимо да спомена, но останалото предадох много точно. Като описах печалната смърт, млъкнах. Минута-две всички мълчахме. Робърт Стрикланд драсна клечка кибрит и си запали цигара.
— Бог забавя, ала не забравя — изрече той някак внушително.
Мисис Стрикланд и мисис Роналдсън набожно сведоха глави, което показваше, че според тях този цитат бе от Светото писание. Всъщност не бях убеден, че Робърт Стрикланд не храни същата илюзия. Не знам защо, внезапно си помислих за сина на Стрикланд и Ата. Бяха ми казали, че е весел, безгрижен юноша. И аз го видях във въображението си на шхуната, където работеше, облечен само в дочен комбинезон; привечер, когато корабът се плъзга леко под гальовния бриз и моряците се събират на горната палуба, а капитанът и помощникът му се излягат в шезлонги и запушват лулите си, представих си го как танцува, танцува лудо заедно с още едно момче под скърцащите звуци на концертината. Над него — звездите и синьото небе, а наоколо пустинята на Тихия океан.