— Добре, тогава ми отговори ти, мъниче — отвърна й той.
— Съгласна съм. Първо занесохме своите рисунки и мис Харт вдигна високо моята, за да я види целият клас и пред всички заяви, че е чудесна.
— Онази с дивите цветя ли?
— Да, казах ти за нея миналата седмица — възмутено отговори тя.
— А, да, изплъзна ми се от ума. Хей, това е чудесно. Тя наистина ли я хареса?
— Да, рисунката на Анабел бе почти толкова добра като моята, но мисля, че ме е копирала. Аз получих златна звезда, а Анабел — жълта, което наистина е много хубаво.
— Мисля, че е прекрасно. — Той се разсмя.
— След това мис Харт ни съобщи, че във вторник всички заедно ще отидем до Парка на дружбата с голям автобус, където има маймунки в клетки, а също и голямо езеро с лодки и пързалки.
— Имат маймунки в автобуса ли?
— Не, в Парка на дружбата, глупчо! Мама каза, че ще ми даде джобни пари и ще ми приготви закуска като за пикник.
— Звучи прекрасно. Тя ще дойде ли с теб?
— Не, ще бъдем само от училището. Мислиш ли, че времето ще е слънчево?
— Предполагам — вече е доста топло.
— Надявам се да си прав. Скоро ли ще дойдеш да ме видиш?
Както обикновено, детето подхвърли този въпрос с невинно безгрижие, без да подозира каква остра болка причинява на баща си.
— Ще се опитам, миличко. Може би в края на срока. А и майка ти вероятно ще разреши да дойдеш при мен.
— Със самолет ли? Не обичам пътуването с кораб, твърде дълго е. От него ме боли стомахът.
— Да, със самолет. И ще останеш при мен няколко дни, докато започне следващият срок.
— Мога ли да доведа мис Падълс? Тя ще се чувства много самотна без мен. — Мис Падълс беше домашният любимец на Габи — черна котка, която бяха подарили на детето за третия му рожден ден. Гальовното малко коте се превърна в едно хладно и високомерно същество много преди Чайлдс да напусне дома си. — Всъщност тази идея съвсем не е блестяща. Мама ще има нужда някой да ме замества, нали? — рече Габи след кратък размисъл.
Не беше виждал дъщеря си вече почти шест месеца и се чудеше колко ли е пораснала. Габи сякаш избуяваше изведнъж за един кратък промеждутък от време, с което го изненадваше при всяка следваща среща.
— Сигурно имаш право — каза Чайлдс.
— Искаш ли да говориш с мама? — попита Габи.
— Да, ако обичаш.
— Нея я няма. Джанет се грижи за мен.
— Добре. Тогава, ако ми позволиш, бих искал да поговоря с Джанет.
— Ще отида да я повикам. А, тате, вчера обсипах мис Падълс от мустаците до върха на опашката с блестящ прашец, за да я направя лъскава.
— Обзалагам се, че това й е харесало — каза той, като поклати глава и се усмихна широко.
— Точно обратното — много се разсърди. Мама каза, че никога няма да успеем да го изчистим, а котката още продължава да фучи и да ръмжи.
— Помоли Джанет да я почисти с прахосмукачката, ако успеете да я завържете достатъчно здраво.
— Това наистина ще я вбеси. — Габи се изкиска. — Отивам да кажа на Джанет, че искаш да говориш с нея.
— Добро момиче.
— Обичам те, тате, чао! — неочаквано рече Габи.
— И аз те обичам — отвърна той, но чу как слушалката бе оставена на масичката още преди да бе довършил изречението си. Чу заглъхването на шума от бързи стъпки и отекващия тъничък глас на дъщеря си.
Някой вдигна слушалката:
— Мистър Чайлдс?
— Как е при вас, Джанет?
— Добре, благодаря. Фран ще остане да работи до по-късно в офиса тази вечер, затова аз ще бъда с Габи, докато тя се върне. Взех Габи от училище, както обикновено.
— Успя ли да си намериш работа?
— Не. Поканена съм на няколко събеседвания през следващата седмица и си стискам палци. Не е това, което търся, но е малко по-добре от нищо.
Той й съчувстваше. Джанет бе умна девойка, но нямаше почти никаква квалификация и сега, когато намирането на целодневна работа бе толкова трудно за младите и неопитни хора, борбата за нея се оказваше доста тежичка.
— Искате ли да предам някакво съобщение, мистър Чайлдс? — питаше Джанет.
— Не, всичко е наред. Вероятно ще позвъня пак утре. Просто исках да побъбря с Габи.
— Ще кажа на Фран, че сте се обаждали.
— Благодаря ти. И късмет през следващата седмица!
— Ще имам нужда от него. Чао засега, мистър Чайлдс!
Връзката беше прекъсната и той отново бе сам в къщата си. В такива моменти чувстваше жестока тъга след затварянето на слушалката. Усещаше тъпа, пулсираща болка в наранената си ръка, гърлото му неестествено пресъхваше. Известно време остана до телефона. Мисълта му бавно се отдалечаваше от Габи и се насочваше към детектива, който бе участвал в разследването на детските убийства преди няколко години и на когото бе помогнал да открие престъпника психопат. Пръстите му продължаваха да почиват върху затоплената слушалка. Ейми грешеше — беше безсмислено да ходи в полицията, какво щеше да им каже? Не можеше да им даде никаква информация за местонахождението на осквернителя. Преди да види сутрешния вестник, дори не знаеше, че обругаването на трупа бе станало в Англия. Ако видението бе реално събитие, а не просто плод на въображението му, бе предположил, че то се бе случило някъде наблизо, на острова. Не можеше да обясни нищо на полицията. Отдръпна ръката си от телефонната слушалка.