— Да разбирам ли, че гледате сериозно на това, което ви разказах?
— Само един рутинен въпрос, мистър Чайлдс, и мисля, че ще разберете мотивите ми да ви го задам. Мога ли да разчитам, че сте били на островите в Пролива през нощта, в която е било обезобразено тялото на детето?
В гласа, идващ отсреща, личеше умора.
— Да, бях тук и ще ви посоча имената на свидетели, които ще го потвърдят.
Писалката на Оуврой отново се движеше по листа.
— Извинете ме за този въпрос — рече полицаят, — но е по-добре тези неща да бъдат изяснени още от самото начало.
— Би трябвало да съм привикнал с процедурата.
— Надявам се, ще се съгласите с мен, но обстоятелствата тогава бяха необичайни. Още ли сте убеден, че не можете да ми кажете нещо конкретно за този случай?
— Боя се, че не.
Инспекторът остави писалката и отново взе цигарата от пепелника. Върху бележките му се посипа пепел.
— Това се случи преди две седмици, затова съм учуден, че не се свързахте с мен по-рано.
— Тогава мислех, че може би беше случайно, просто инцидентно видение.
— Какво ви накара да промените становището си по-късно?
— Аз… снощи имах друго видение — заекна Чайлдс.
Писалката отново се озова между пръстите на инспектора:
— Нещата са съвсем хаотични в главата ми. Като… след сън, който не можеш да си спомниш в подробности. Шофирах към дома си доста късно през нощта, когато в съзнанието ми неочаквано изникна една картина, едно усещане, така разтърсващо, че едва не катастрофирах. С последни усилия на волята успях да се добера до вкъщи. Като влязох вътре, се свлякох на пода. Имах усещането, че съзнанието ми се бе пренесло някъде другаде.
— Кажете ми какво видяхте! — Оуврой стоеше в напрегнато очакване.
— Намирах се в стая — не можах да огледам помещението добре, но то беше голо, с малко мебели — и гледах към един възрастен мъж. Той беше уплашен, много уплашен и се опитваше да избегне нещо, което му предстоеше. Това нещо — или някой — бях аз, макар че в същото време това бе невъзможно. Виждах всичко, пречупено през нечие чуждо съзнание. Имаше нещо отблъскващо, ужасяващо в това… това чудовище.
— Чудовище?
— Така го почувствах. То беше гнусно, извратено — зная го, защото известно време бях част от неговото съзнание.
— Някакво описание, някакви негови черти, по които би могло да бъде разпознато?
— Не, не, беше както по-рано, както преди три години. Почакайте — спомням си за огромни ръце. Да, то имаше големи, насилнически ръце. И те държаха чанта… с инструменти.
— Хирургически инструменти — каза Оуврой, но не прозвуча като въпрос.
— Не видях точно, но почувствах, че бяха именно такива.
— Извика ли старецът нещо? Може би името на другия?
— Аз не чувах, за мен всичко бе като в ням филм.
— Жертвата съпротивляваше ли се? Опита ли се да се измъкне?
— Не можеше. Бореше се, опитваше се да избяга, но не можеше да помръдне от леглото. Това е другото нещо, което ми се стори странно — той лежеше върху тясно легло, подобно на кушетка, доколкото си спомням, беше привързан към него с някакви каиши. Съпротивляваше се, но беше прикован към леглото. Не можеше да избяга!
— Добре, не се вълнувайте така, мистър Чайлдс. Просто ми разкажете какво видяхте.
— Ръцете, онези огромни ръце, извадиха малък трион от чантата и започнаха да разрязват с него челото на стареца…
В последвалата тишина Оуврой почувства мъката на мъжа от другата страна на линията. Изчака няколко секунди, след което попита:
— Можете ли да ни дадете някакви ориентири, да си спомните къде точно се случи това?
— Съжалявам, но не мога. Не ви помагам особено, нали? Но знаете ли, причината да се свържа с вас е твърдата ми убеденост, че мъчителят на стареца е същият, който поруга гроба и обезобрази тялото на мъртвото дете.
Оуврой тихичко изруга.
— Какво ви кара да бъдете толкова категоричен? Сам казахте, че и в двата случая не сте видели извършителя.
— Аз… аз просто го зная. Ще трябва да ми се доверите. За части от секундата аз бях вътре в това същество, в неговото съзнание, имах достъп до неговите мисли. Зная, че престъпникът е един и същ.
— Казахте, че това се е случило снощи?
— Да. Беше доста късно, минаваше единадесет, а може би вече бе и дванадесет часът. Не мога да бъда сигурен за времето. Тази сутрин прегледах пресата и реших, че вероятно са научили твърде късно и не са могли да отразят случая. По радиото също не споменаха нищо.
— Доколкото и аз самият зная, нищо от този род не се е случило през последните двадесет и четири часа. Мога да проверя в дежурната централа, но престъпление като разказаното от вас обикновено се разчува твърде бързо. — Инспекторът пак посегна към цигарата и вдъхна дълбоко от нея. — Кажете ми — започна той през облак от дим — това ли са единствените инциденти, на които сте били „свидетел“ през последните няколко месеца? Преди години подобен въпрос не можеше да бъде зададен така пряко.