— Джеф — подхвърли той, навеждайки се към отворения прозорец, — ще ти бъда признателен, ако не споменаваш нищо за всичко това в участъка. Обещах на Чайлдс, че ще върша всичко без излишен шум.
— Какво ли пък мога да им кажа? — усмихнат, отвърна Робилиард. — Ще се видим по-късно.
Той обърна форда, премина през железните порти и помаха на Оуврой, преди да се скрие зад завоя. Детективът пъхна плика в джоба на якето си и тръгна бавно към пейките, изпълнен със съжаление, че не беше си взел слънчеви очила и че никое от момичетата не играеше тенис по това време.
По алеята от другата страна на кортовете започнаха да пристигат коли и Оуврой предположи, че родителите идваха да приберат дъщерите си след приключването на учебните занятия. Те паркираха в отделен паркинг, разположен зад сградите. Инспекторът погледна часовника си — Чайлдс скоро щеше да излезе.
Якето му лежеше на пейката до него. Беше навил ръкавите на ризата си до лактите, вратовръзката му висеше разхлабена. Беше много приятно да се припичаш на слънце и да имаш време да мислиш просто за развлечение. Той завиждаше на приятеля си Робилиард заради приятната среда, в която изпълняваше служебните си задължения. Но Оуврой разбираше, че колкото и привлекателни да бяха условията, твърде бързо щяха да отегчат един 39-годишен човек като него, привикнал към напрегнатия живот в големия град. Но на Джийн това би й харесало, каза си той, представяйки си как неговата съпруга се наслаждава на спокойния ритъм на живота тук — на плажовете, на барбекютата, на свежия морски въздух, на по-редките му нощни дежурства. Но колко ли мрачно беше тук през зимата? В това беше проблемът.
Чу се звънец и скоро момичетата започнаха да излизат от различните сгради, глъчката им прогони предишната тишина. Измина известно време, преди да забележи Чайлдс, който вървеше към колата си, придружен от слабо русо момиче в жълта лятна рокля. Докато вървяха, момичето развърза косите си, които свободно се разпиляха върху раменете й. Оуврой внимателно я огледа — млада, със златист загар на кожата, изключително красива. Попита се дали между нея и Чайлдс съществуват близки отношения. Едва забележимо докосване на ръцете им потвърди предположението му.
Когато се приближиха, Оуврой се изправи, хвърли през рамо якето си и пъхна ръка в джоба.
Чайлдс тъкмо щеше да влезе в паркинга, когато забеляза детектива. Момичето проследи погледа му и видя Оуврой в момента, когато тръгваше към тях.
— Здравейте, мистър Чайлдс — рече той. — Познахте ли ме?
— Не е лесно да се забрави такъв човек. — Оуврой долови нотки на неприязън в гласа му. Двамата мъже си стиснаха ръцете, Чайлдс — доста неохотно.
— Съжалявам, че ви изненадвам по този начин — извини се детективът, — но аз проучих задълбочено… проблема, който обсъждахме по телефона преди седмица, и реших, че ще бъде най-добре да се срещна лично с вас. — Кимна към момичето, забелязвайки светлозелените й очи. Не беше сгрешил, тя наистина бе изключително красива.
— Ейми, това е полицейски инспектор Оуврой — каза Чайлдс. — Полицаят, за когото ти разказвах.
Ейми протегна ръка на Оуврой, но сега очите й гледаха недоверчиво.
— Можем ли да поговорим насаме? — попита следователят.
— Ще ти се обадя по-късно, Джон — побърза да каже Ейми и понечи да тръгне.
— Не е необходимо, остани — предложи Чайлдс.
— Няма нищо — увери го тя. — Трябва да свърша някои неща. Довиждане, инспекторе. — Поколеба се за миг, сякаш искаше да каже още нещо, но промени решението си. Отиде до своя червен „Мейджър Дженеръл“ и преди да влезе в него, загрижено изгледа Чайлдс. Той изчака тя да премине през портала и едва тогава се обърна към следователя:
— Не можахте ли да се свържете с мен по телефона? — Не успяваше да прикрие гнева си.
— Не — спокойно отвърна Оуврой. — Ще го разберете, след като поговорим. Можем ли да отидем у вас?
Чайлдс сви рамене.
— Добре, случаят на вас ли е поверен? — попита той, докато отиваха до колата.
— Не изцяло. Да кажем, че аз се занимавам само с един по-особен аспект на това разследване, защото съм работил заедно с вас.
— Значи съществува връзка.
— Може би.
— Бил ли е убит човек по начина, който ви описах?
— Ще поговорим за това, когато бъдем в дома ви.
Потеглиха от „Ла Роше“ и Оуврой се учуди колко бързо стигнаха до тясната уличка, на която се намираше къщата на Чайлдс. Но след това прецени, че островът не е голям. Оглеждайки къщата, детективът още по-добре проумя недоволството на Чайлдс, че му се бяха натрапили в неговото уютно и спокойно убежище. Малките къщички притежаваха някакво старовремско обаяние, бяха от този тип вили, за които богатите от континента бяха готови да плащат луди пари, за да избягат от големия град и да се приютят сред природата.