Изтръпването внезапно се възвърна. Чайлдс почувства как цялото му тяло се сковава и в същото време сякаш нервните му клетки вибрираха. Усети, че тялото му трепери, но не можеше да се овладее. Някакво студено острие проникна в мозъка му. Почувства изненадата — не само своята, но и нечия друга. Долови, че две очи го гледат, но сякаш отвътре. Стисна камъка, ноктите се забиха дълбоко в кожата на дланта му.
Чайлдс усещаше неговото присъствие…
То усещаше присъствието на другия…
— Това беше лунен камък — каза Чайлдс на Ейми. — Малък лунен камък, който бе останал вътре в тялото на проститутката. Оуврой каза, че патологът им е открил още един в тялото на момчето.
Ейми седна на пода до краката на Чайлдс и отпусна ръка върху коляното му, а очите й се взираха нетърпеливо в лицето му. Той се облегна на дивана, държейки чаша уиски. Полицията си бе заминала преди два часа, но той продължаваше да пие. Алкохолът малко му бе повлиял, караше го да се чуди дали мозъкът му бе вече твърде замъглен от предишните преживявания.
— А не е ли намерен такъв камък след пожара в болницата? — попита Ейми.
— Имало е твърде големи поражения, за да се открие нещо толкова малко.
— Този мъж, Оуврой, ти вярваше, когато му каза, че същият човек е направил всичко това.
— Той се научи да ми вярва преди години, макар да му беше трудно. — Чайлдс отпиваше от уискито, огнената течност му помагаше да се откъсне от студенината, която усещаше отвътре. — Това е образът, който съм виждал през цялото време, Ейми, блестяща белота, като че виждаш луната през крехки облаци. Видях го дори и в кошмара, който сънувах.
— Нямаш ли идея какъв е смисълът му?
— Не, никаква.
— Лунният камък ти е въздействал силно.
— Стреснах до ужас Оуврой, а и себе си също. Това създание, което и да е, каквото и да е, ме познава. Беше тук, в тази стая, вътре в главата ми, Ейми. Изпиваше мозъка ми като някакъв пълзящ паразит. Опитах се да издържа, да запазя съзнанието си ясно, но то беше твърде силно. Същото нещо се случи и преди, но не беше толкова съкрушително.
— А ти не ми разказа?
— Какво можех да ти обясня? Мислех, че полудявам, след това за малко се успокоих, почувствах се добре. Днес всичко се завръща в пълния смисъл на думата.
— Все още не разбирам защо точно на теб се случи, Джон! Не си твърдял, че си психически зле, с изключение на тези няколко пъти. Отнасяш се към паранормалните явления като към табу.
— Обсъждали сме предишните ми истории.
— Нямах това предвид. Говорех общо за окултизма, паранормалното — все неща, за които хората говорят открито в днешно време. Винаги си отбягвал да се включваш, когато съм заговаряла за нещо, свързано със спиритизъм, призраци и вампири.
— Това са измишльотини.
— Ето че пак заобикаляш въпроса. Като изплашен си от този разговор.
— Глупости…
— Джон, защо наистина никога не си ми говорил за родителите си?
— Що за въпрос!
— Отговори ми…
— И двамата са мъртви, знаеш това.
— Да, но защо никога не ми говориш за тях?
— Едва си спомням майка ми. Тя умря, когато бях малък.
— Когато си бил на седем години, тя е умряла от рак. А баща ти? Защо никога не споменаваш за него?
Устните на Чайлдс се присвиха.
— Ейми, достатъчно ми е за днес и без твоите проучвания. Какво целиш? Да не мислиш, че съм син на Светия Дух, нещо мистично? Знаеш ли колко ужасно е това?
— Само се опитвам да ти помогна да се разкриеш. Откакто се познаваме, усещам, че криеш нещо, но не точно от мен, а което е по-лошо — от теб самия.
Ейми се ядосваше на сляпата му упоритост. Но вече можеше да съди по очите му, че той най-сетне започва да проумява думите й.
— Добре, щом си толкова любопитна да чуеш. Баща ми беше рационален, прагматичен човек, работил двадесет и шест години за една и съща компания, а в свободното си време беше мирски проповедник…
— Каза ми толкова много.
— … и умря от алкохолизъм.
— Има още нещо, знам, че има още нещо — настояваше тя, макар че вече нервите й не издържаха.
— За бога, Ейми, какво искаш от мен?
— Само истината!
— Миналото ми няма нищо общо с това, което ми се случва.
— Откъде си така сигурен?
— Баща ми мразеше всичко, свързано с мистицизма или свръхестественото. След като умря майка ми, той не спомена за нея. Дори не можах да отида до гроба й.
— Нали е бил мирски проповедник! — възкликна тя недоверчиво.
— Той беше пияница. Задуши се в собственото си повръщане, когато бях на седемнадесет години! И знаеш ли, бях радостен, че се отървах от него! Сега какво мислиш за мен?