Кели, Изабел и Жанет се завърнаха, натоварени със сладолед. Бяха посрещнати от веселите крясъци на съученичките си, които бързо ги освободиха от товара. Чайлдс се усмихна на Жанет, когато тя бръкна в джоба си, за да му върне рестото.
— Благодаря ти — каза той.
— Аз ви благодаря, господин Чайлдс — отговори тя и се усмихна, при което боязливостта й се разсея.
— Имаше ли полза от това, което видя тази сутрин? — попита я той.
— Мисля, че да. — Тя млъкна. — Поне повечето неща…
— Не е толкова страшно, щом започнеш да работиш с по-мощни компютри, ще подредиш всичко заучено в съзнанието си, ще видиш — добави той окуражаващо, а след това огледа другите.
— А къде е моят сладолед?
— Извинете — каза Кели, като се заливаше от смях. — Нямаше да го изям, уверявам ви.
Сладоледът във фунийката вече беше започнал да се топи, бели струйки се стичаха по пръстите на момичето. Той взе сладоледа и тя веднага облиза лепнещите си пръсти.
В този миг странна миризма на изгоряло го блъсна в ноздрите. Сякаш се пържеше месо. Като плът, която изгаряше.
Той ужасено гледаше Кели: ръката й, която тя държеше до устата си, беше овъглена, само обгоряла дрипава кожа висеше от белите й оголени кости.
Чайлдс чу смях около себе си, който идваше отдалеч, макар че това бе смехът на ученичките му. Почувства студена лепкава течност по бедрото си и се наведе — сладоледът се стичаше по крака му. Кели се смееше с другите и ближеше ръката си, която сега беше непокътната.
Пътят беше широк и тих.
Къщите, прилепени една до друга, бяха с гаражи и добре обработвани малки градинки отпред.
Колата се движеше бавно надолу, шофьорът търсеше определен номер, определена къща.
То знаеше, че той няма да бъде там: малкото момиченце със смешен писклив глас беше казало по телефона, че бащата вече не живее тук, че се е преселил на малък остров.
Разбира се, момиченцето помнеше името на острова, въпреки че бе на седем години и половина.
То изчакваше в колата и наблюдаваше, без да бъде наблюдавано, тъй като в ранната съботна сутрин местните жители си почиваха от обичайната седмична умора.
Наблюдателят стана по-неспокоен, когато едно малко момиченце изтича иззад къщата, гонейки котка. Ужасяваща тръпка пробяга по грубото тяло на тайнственото същество.
Котката скочи върху ниския зид, който ограждаше градината, и замръзна при вида на сянката, сгушена в паркираната кола. Козината на животното настръхна, опашката му щръкна, жълтите му очи светеха. След това котката се стрелна нанякъде, сякаш бе литнала, а на нейно място се появи лице на малко момиченце, което надничаше любопитно иззад зида.
Фигурата от колата се вгледа втренчено в него и тогава отвори вратата на автомобила.
Фран се изпъна в леглото и сладко се прозя. Наслаждаваше се на моментите на отпуснатост след съня. Кестенявата й коса се посипа по лицето й и заля възглавницата.
Почивен ден — без ангажименти, без клиенти, на които да угажда, без срещи и телефонни разговори, без нахални журналисти или радио- и телевизионни продуценти на интервюта. Най-сетне имаше възможност да прекара известно време с малката Габи — най-пренебрегваното дете на света.
„О, Господи, дай ми сили да сляза долу и да й приготвя прилична закуска, но преди това ми остави още десет минути за излежаване“ — мърмореше си сънливо Фран.
Но Габи вече бе допълзяла, за да я целуне за добро утро, промъквайки се в топлата и уютна прегръдка под чаршафите. След като бе обещала чаша хубаво кафе, за да съживи изтощената си майка, дъщеричката напусна спалнята, а вдъхновените й възгласи бяха прекъсвани само от виковете към мис Падълс.
Фран бе облекчена, че Дъглас не бе останал през нощта, още си въобразяваше, че по този начин опазва семейството си. Дъглас Ешби беше солиден бизнес партньор и чудесен, изобретателен любовник, а за нещастие на Фран — и забележителен съпруг. Никога не се отделяше от дома си повече от необходимото. Може би така беше по-добре: един сериозен мъж в живота й вече беше достатъчен. Тя знаеше, че Джонатан липсваше много на Габи и често през изминалите години съжаляваше за безкомпромисното си отношение с него. Но нещата бяха приключили. И двамата бяха принудени да проумеят истината, че не са един за друг.