— Ти наричаш това реалност?
— Трябва да дойдеш на себе си, Джон, престани да отстояваш нещо, което е необичайно за другите и естествено за теб. Приеми всяко излишно усещане и се научи да го контролираш! Ти вече разбра, че някой отвън влияе върху мислите ти, така че опитай да разбереш твоята собствена сила, за да можеш да се защитаваш.
— Не е толкова просто…
— Никога не съм твърдяла, че е лесно. Но сигурно никой друг не може да определи какво виждаш или чувстваш?
— Мисля, че си права. Бих желал да мога да се управлявам, но винаги когато преодолея шока, идва друг и ме сломява. Трябва ми време да помисля, Ейми. Нещо, което ми каза скоро, ме притесни: има врата, която чака да бъде отключена, а всичко, от което се нуждая, е ключът.
— Не можем ли да го търсим заедно?
— Не е само това. Сигурен съм, че има нещо, което само аз мога да реша, така че бъди търпелива.
— Ако обещаеш, че нищо няма да криеш от мен и от себе си.
— Това обещание е лесно за спазване.
— Ще видим…
— Гладна ли си?
— Променяш темата толкова умело!
— Има ли още нещо?
— Много неща.
— По-късно. Какво искаш за закуска?
— Ако нямаш изпечено агне, тогава кафе и препечена филия.
— Щом си толкова гладна, мога да приготвя нещо по-солидно.
— Оставям на теб, но не е ли по-добре аз да сготвя?
— Ти си ми гостенка. Впрочем как ли е баща ти?
— Като на седмото небе. Нуждая се от баня, Джон.
— Добре. Изкъпи се, докато готвя.
Той излезе от стаята, грабвайки хавлията си.
— Дай ми няколко минути — извика Чайлдс, слизайки по стълбите.
Ейми затвори очи и меките й черти се озариха от усмивка.
Чайлдс бързо се избръсна и изми, като пусна крановете в банята за Ейми. Отвори съблекалнята и премести контейнерите за лещи, които трябваше да сложи, преди огледалото да се е замъглило.
Изтича обратно по стълбите, като вземаше по две стъпала наведнъж. Нахлузи протритите си дънки, гуменките и сивия си пуловер, докато Ейми го гледаше от леглото.
— Трябва да напълнееш — каза тя.
— За коя кланица? — отвърна той без намек за хумор, прокарвайки пръсти през тъмната си разрошена коса. — Банята ти е готова.
— Чувствам се като държанка.
— Може, но за такива е трудно да бъдат тук.
— Отново си весел.
— Това е навик. — Изведнъж разбра, че има известна истина в отговора му, вече се стараеше да потиска неприятните емоции.
— Една целувка ще ме вдигне от леглото — каза Ейми.
— А какво ще те накара да отидеш долу в банята?
— Ела и открий.
— Водата ще прелее.
— Понякога изобщо нямаш чувство за хумор.
— Ти не си ученичка. — Той хвърли хавлията й. — Храната е готова след десет минути.
Чайлдс не издържа, отиде до леглото и я целуна по устните, преди да слезе в кухнята.
По-късно Ейми седна до него на малката маса. Изглеждаше като ученичка с мократа си коса и синята хавлия, която Чайлдс й даде. Двамата обсъждаха плановете си за деня.
— Трябва да отида до вкъщи и да събера някои неща — каза тя, хапвайки от бекона с яйца и печените домати.
— Не искаш ли да дойда с теб? — Той се усмихваше, докато я наблюдаваше с какъв апетит се храни. Не беше изненадан, че стегнатата й фигура никога не се влияеше от храната.
Ейми поклати глава:
— Може би ще бъде по-добре, ако отида сама.
— Трябва да се позабавляваме рано или късно — каза той, като имаше предвид Пол Себая.
— Да не бързаме, по-добре да изчакаме. Имаш с какво да се бориш сега.
— Започвам да свиквам с теб.
Тя спря да яде и погледна изненадано.
— По-спокоен ли се чувстваш така?
— Обзема ме вълнуващо спокойствие.
— Само си мислиш така — каза тя ласкаво.
— Сигурно. Само се боя, че ще прерасне в нещо повече — усмихна се Чайлдс.
— Да се преместя ли за постоянно при теб?
Той се замисли, но Ейми не забеляза изражението му.
— Може да опитаме — продължи тя, без да погледне лицето му, — ще видим какво ще излезе.
— Ако не мислиш за баща си, помисли как госпожица Пипрели ще приеме идеята двама от нейните учители да живеят заедно.
— Е, няма нужда Пип да знае.
— Ако някой кихне в единия край на острова, хората от другия край настиват. Сигурно се шегуваш? Пипрели вероятно знае какво става между нас двамата точно сега.
— Тогава няма проблеми.
Той въздъхна облекчено.
— Има разлика, знаеш го.
Ейми остави вилицата и ножа си.
— Опитваш се да избягаш ли?
Чайлдс се засмя:
— Звучи ми като страхотно предложение. Но… — Той млъкна, сетне я погледна с невиждащи очи.
— Джон…
Тя посегна през отрупаната маса и докосна ръката му.
Кафеварката клокочеше в ъгъла на кухнята. В рамката на прозореца бръмчеше муха. Прашинки се носеха в лъчите на слънцето. И все пак всичко изглеждаше неподвижно.