Чайлдс пусна дъщеря си и седна до нея на стълбището, като извади носна кърпичка от джоба си, за да изтрие влагата от бузките й. Взе очилата й и ги избърса, говорейки й тихичко. Пръстите на детето стискаха китката му през цялото време.
— Мисля да отида до съседите — прекъсна ги Оуврой — и да поговоря с господин и госпожа…
— Беридж — довърши вместо него Фран.
— Иди — каза Чайлдс, прегръщайки разтрепераните раменца на Габи. — Ние ще говорим с тях след теб.
Като кимна леко на Фран, Оуврой излезе и затвори вратата след себе си. Тя заключи моментално след него.
— Какво, по дяволите, прави той тук? — извън себе си кресна Фран.
— Позвъних му, преди да тръгна — обясни Чайлдс. — Той ме взе от Гетуик и ме докара.
— Да, но какво общо има той с изчезването на Анабел!
Чайлдс разроши косата на дъщеря си и Габи погледна обезпокоена към майка си. Той не желаеше да спори пред нея.
— Габи, качи се горе, след малко ще дойда да те видя. Трябва да говорим с майка ти насаме.
— Няма да си крещите, нали?
Тя все още помнеше кавгите им.
— Не, разбира се, че няма. Просто трябва да обсъдим нещо лично.
— За Анабел ли?
— Да.
— Но тя е моя приятелка, искам и аз да присъствам!
— Когато се кача при теб, можеш да ми разкажеш каквото искаш.
Тя тръгна, но застана на първите стъпала и ръцете й отново се увиха около врата на Чайлдс.
— Обещай им, че няма да се бавиш!
— Обещавам!
— Липсваш ми, татко.
— Ти също, скъпа.
Тя се качи по стълбите, обърна се и помаха, преди да тръгне към своята стая.
— Габриел — извика Фран след нея, — мисля, че е време да се приготвяш за лягане. Розовата ти нощница е в най-горното чекмедже.
Габи измърмори нещо като протест и сетне млъкна.
— Лош ден за нея — отбеляза Фран.
— Изглежда, че и за теб — каза Чайлдс.
— Представи си как го преживяват Франк и Мелани.
Тя се задържа на разстояние от него още само миг, гледайки го несигурно, след това се хвърли в прегръдките му и отпусна глава. Косата й се разпиля по раменете му.
— О, Джон, толкова е ужасно!
Той я погали, както бе направил с дъщеря си.
— Съвсем възможно бе Габи да е на мястото на Анабел — каза тя.
Той не отговори.
— Странно е — промълви Фран, — но усетих, че нещо не е наред тази сутрин. Габи беше на първия етаж, правеше кафе и аз станах да видя защо се бави толкова. — Фран се усмихна уморено. — Вярваш ли, че тя бе разляла захарта и събираше зрънце по зрънце, така че да не я открия. Анабел трябва да е дошла през градината по това време, за да играят. Може би е излязла на пътя — кой знае, никой не я е видял. С изключение на… този, който я е отвлякъл. О, господи, Габи и Анабел са предупреждавани толкова пъти да не излизат извън оградата!
— Да пийнем — предложи уморено той.
— Страхувах се да отворя бутилката, не знаех дали ще мога да се спра. Няма да съм от полза за Мелани, ако отида пияна. Това, че си тук, е по-добре. Винаги си умеел да контролираш пиенето ми.
Влязоха във всекидневната прегърнати. Всичко беше толкова познато за Чайлдс, с изключение на мебелите, внесени след неговото напускане. Пет години живот в тази къща — трудно бе да се забрави. Изпитваше странно, но не и приятно усещане.
— Седни — каза той. — Аз ще приготвя питието. Пак джин и тоник ли?
Фран кимна:
— Все още. Но за мен направи голям.
Тя се тръшна на дивана, изрита обувките си и подви краката си, като го гледаше през цялото време.
— Джонатан, когато ми се обади тази сутрин, не ти дадох възможност да говориш много, но след това от начина, по който изрече името ми, разбрах, че предварително беше разтревожен.
— Искаш ли лед?
— Без значение, само ми дай джина. Беше ли потиснат, когато позвъни?
Чайлдс й напълни чашата и посегна за тоник в барчето.
— Мислех, че се е случило нещо с Габи — отговори той.
— С Габи? Защо? — Гласът й потрепери. — О, не, никога отново старите истории! — простена тя леко.
Той й поднесе напитката, а тя не го изпускаше от очи.
— Кажи ми! — Изрече го почти като молба.
Чайлдс си наля уиски, след това седна до нея на дивана.
— Виденията се завръщат отново.
— Джон!…
— Тази сутрин имах чувството, че Габи е в опасност…
Можеше ли да й обясни, че е знаел, че точно дъщеря им е в опасност, а Анабел е отвлечена по погрешка? През целия ден той беше подиграван от другия разум, получаваше ужасни картини. Съществото, което и каквото да бе, го тормозеше, като се промъкваше в съзнанието му с болезнени видения. Странно, но не след дълго Чайлдс беше привикнал към виденията, тъй като знаеше, че най-лошото се е случило: Анабел вече не чувства мъчението. Тя не бе го усетила и от самото начало. Трябваше да каже на Фран поне за това.