— Но не беше Габи, а нейната приятелка Анабел — каза бившата му съпруга.
— Да, нещата са били объркани в главата ми. Продължаваше да я лъже, защото тя трябваше да чуе още нещо, преди да разбере цялата истина. „По-бавно — каза на себе си той, — по малко.“
— Фран, има нещо, което трябва да разбереш.
Тя отпи голяма глътка джин, сякаш за да се подкрепи, понеже знаеше, че предчувствията му винаги бяха лоши.
— Анабел е мъртва, нали?
Той сведе глава, като избегна погледа й.
Лицето на Фран посивя, питието й се разля по треперещата й ръка — Чайлдс взе чашата й и я постави на подвижната масичка до дивана. Сетне прегърна Фран, придърпвайки я към гърдите си.
— Толкова е жестоко и гадно! — простена тя. — О, господи, какво ще кажем на Франк и Мелани? Как можем да им го кажем?
— Не, Фран, не можем да им кажем все още нищо. Това ще направи полицията, когато… когато открие трупа й.
— Но как да гледам Мелани в очите, как ще издържа, когато знам? Сигурен ли си, Джон, абсолютно ли си убеден?
— Както преди.
— Ти никога не си грешил.
— Не.
Той усети, че тялото й се вцепенява.
— Защо мислеше, че Габи е била отвлечената? — Фран се отдръпна, за да вижда лицето му.
„Тя никога не е била глупачка“ — помисли си Чайлдс.
— Не съм сигурен. Предполагам, че съм бил притеснен, защото се е случило толкова близо до вкъщи.
Тя се намръщи недоверчиво и щеше да каже още нещо, когато чуха звънеца.
— Това ще е Оуврой — каза Чайлдс, облекчен. — Ще му отворя.
Изражението на детектива беше мрачно.
— Преживяват го лошо — каза той.
— А вие какво очаквахте? — изкрещя Фран и изненада с острия си тон двамата мъже.
— Съжалявам, бях доста банален — извини се Оуврой.
Той кимна, когато Чайлдс му показа бутилката с уиски.
— Мога ли да ви задам същия въпрос, който зададох на родителите на Анабел, госпожо Чайлдс? Все още сте Чайлдс, нали?
— Чайлдс звучи по-добре от моминското ми име, така че никога не съм се притеснявала. По-добре е и за Габриел. Що се отнася до първия ви въпрос, задаван ми е вече няколко пъти днес от ваши колеги и отговорът е един и същ: Не съм забелязала никой, който може да бъде заподозрян в отвличане през изминалата седмица, а дори и през последните месеци. Сега нека аз да ви задам един въпрос.
Оуврой взе чашата с уиски от Чайлдс и очите им за миг се срещнаха.
— Седнете, инспекторе, изглежда, че не ви е удобно да стоите прав.
Фран посегна за джина и забеляза, че все още ръката й трепери. Ново подозрение се загнезди в съзнанието й. Чайлдс се приближи и седна до нея.
— Интересно ми е защо Джонатан веднага ви се е обадил след едно от поредните си видения, а вие тутакси го вземате от летището и го довеждате тук. Имам предвид точно вие, когато не сте се виждали близо три години?
— От колегите само аз съм запознат с неговите необикновени способности, госпожо Чайлдс.
— Да, знам, че вярвате в това, но чак да зарежете всичко, за да го видите? Чудя се дори дали днес сте дежурен. Събота е все пак.
Този път отговори Чайлдс:
— Между другото аз се обадих на инспектор Оуврой вкъщи.
— А, ти си имал и домашния му телефон?
— Не мислехме да крием нищо от теб, Фран. Просто сметнахме, че ти ще бъдеш достатъчно разтревожена от изчезването на Анабел и трябваше да те уверим, че не е необходимо да се притесняваш повече.
Нов страх се появи в очите й. Фран надигна с две ръце джина до устните си, отпи и бавно спусна чашата, за да я задържи в дланта си. Гласът й бе несигурен, когато каза:
— Мисля, че е време да ми разкриете всичко.
Беше късно вечерта.
Чайлдс и бившата му съпруга седяха сами на кухненската маса, пред останките от набързо сготвената храна. Габи отдавна беше заспала и в къщата цареше тишина.
— Трябва да видя как е Мелани.
Фран прехапа устната си — лош навик, за който Чайлдс я упрекваше през цялото време на съвместния им живот.
— Доста след девет е, Фран, не трябва да я безпокоиш сега. Освен това лекарят й може да й е дал сънотворни и тя да е заспала.
— Но какво ще й кажа, при положение че знам какво си ми говорил? — отчаяно въздъхна Фран. — Наистина ли си толкова сигурен?
Той знаеше на какво разчита тя.
— Бих искал да имам някакви съмнения.
— Не, ти никога не си грешил за… за такива неща. — Тъга прозираше в думите й. — Но в този случай има нещо различно, нали? Не е като през миналите години.
Той отпи от изстиналото кафе.
— Нямам отговор. По някакъв начин това чудовище ме познава, прониква в мозъка ми. Как и защо — е загадка.
— Вероятно случайно е попаднал на твоя „код“?