Чайлдс се сви, както и по-младият му двойник — момчето, когато пияният мъж се наклони напред с вдигнати юмруци.
— Казах ти! — изкрещя бащата. — Няма повече! Няма повече…
Момчето пищеше изпод завивките, докато понасяше ударите.
Чайлдс се опита да извика, да предупреди баща си да остави детето. Да му обясни, че той не е издържал да гледа духа на майка си, защото тя се е върнала, да го убеди, че любовта й към него не е изчезнала, че тя ще го обича винаги и той ще разбере това чрез особената си способност да вижда… Но баща му, обладан от гняв, не чуваше. Той бе казал на сина си, че не вярва в задгробния живот, според него мъртвият никога не се връщал, за да измъчва. Майка му умряла злобна и била заслужила продължителните страдания, защото господ ги е отредил за хората с разрушени от омраза сърца. Бащата го бе предупредил, че тя не може да се изправи и да заговори отново за любов, щом е била изпълнена с отвратителна омраза към собствения си съпруг, че няма такива неща като духове и призраци, защото дори църквата ги отрича.
Писъците на момчето утихнаха в стенания — боят бе по-жесток от всеки друг път. Скоро съзнанието му започна да чезне, тъй като той преднамерено затвори мозъка си, отказвайки да се включи в това, което ставаше. А Чайлдс, сънуващият свидетел, разбираше, че разумът на момчето се е затворил за това, което се случи.
Той се събуди, хлипайки — беше преживял всички тези минали години, когато бе малко момче.
— Джон, добре ли си?
Ейми бе наведена над него, косата й галеше лицето му.
— Сънуваше кошмари, както преди, изричаше същите думи и след това виеше срещу някого, крещеше му да спре.
Гърдите му се повдигнаха в остри движения. Тя бе запалила нощната лампа и сладкото й измъчено лице беше като облекчение от кошмара.
— Той… той ме накара — прошепна Чайлдс.
— Кой, Джон? И какво?
Безпокойството се връщаше бързо. Чайлдс лежа още няколко секунди, събираше мислите си, след това се изправи и се облегна на стената. Ейми бе коленичила до него, сенките подчертаваха извивките на тялото й. Тя отмести леко тъмната му коса, която висеше над челото му.
— Какво казах в съня си? — запита я той.
— Бълнуваше: „Ти не можеш да бъдеш!“. Продължаваше да го повтаряш, докато започна да викаш.
Въпреки че беше късно, не бе студено, дори ветрец не повяваше от отворения прозорец.
— Ейми, мисля, че започвам да разбирам — каза той с категоричен тон.
Тя склони глава на рамото му:
— Изплаши ме толкова много. Говори ми сега, Джон, кажи ми какво разбра. Моля те, не крий нищо от мен.
Той погали гърба й, като поглъщаше топлината й през чувствителните върхове на пръстите си. Започна да й говори с нисък глас — отначало колебливо, сякаш думите бяха предназначени повече за него, отколкото за нея.
— Когато Габи мислеше, че вижда Анабел в онази нощ, след като Анабел беше… отвлечена… нещо се възроди у мен — мисъл, чувство, спомен. Нещо, което криех много, много време. Сложно е и знам, че няма да мога да го обясня изцяло, но ще се опитам, дори само заради себе си.
Ейми се отпусна върху гърдите му, слушайки го внимателно.
— Предполагам, че никой в действителност не иска да мрази баща си — продължи Чайлдс — и помня, че толкова много години той бе единственият ми родител. Така тази малка вина може да е изиграла роля в отказа ми да приема определени факти за себе си. Не мога да съм сигурен, просто се опитвам да намеря някакъв разумен отговор.
Той утихна, сякаш претърсваше собствените си мисли. Опитваше се да ги въведе в някакъв ред и Ейми реши да му помогне:
— Твоят сън, Джон… Вероятно трябва да започнеш оттам.
Чайлдс притисна с пръсти слепоочията си.
— Да — каза той след малко, — сънят. Това е ключът. Само че не съм сигурен, че това бе просто сън, Ейми.
Потърси ръката й и я задържа, гледайки към отсрещния прозорец.
— Видях себе си като момче, на възрастта на Габи, мисля. И сякаш гледах чрез него към „себе си“ — все едно че се носех над леглото му. Момчето седеше изправено там, изплашено, но в същото време почувствах, че бе някак радостно. Още някой имаше в стаята, Ейми, стоеше в лунната светлина и гледаше като мен момчето. Жена. Знам, че това беше майка ми.
Чайлдс въздъхна дълбоко, докато Ейми го изчакваше мълчаливо. Блясъкът в очите му издаваше тъга и потиснато вълнение от откритието.
Тя нервно потръпна, когато го чу да казва:
— Но майка ми беше умряла преди повече от седмица.
— Джон!