„Да се случи на всеки.“ Това бе изречението, което Чайлдс не можа да довърши.
— Просто стойте далеч от дъщеря ми! Оставете я, преди да сте успели да й причините нещо по-лошо.
— Пол — предупредително се обади Вивиан и дръпна съпруга си за ръкава, когато той пристъпи към Чайлдс.
— Моля те, Пол — каза доктор Полейн, — имай предвид, че на етажа има пациенти, които се нуждаят от почивка.
— Този човек не е такъв, за какъвто се представя. — Себая гневно посочи Чайлдс. — Почувствах го още в самото начало. Човек трябва само да се замисли какво стана в училището този следобед, за да го разбере.
— Как можеш да говориш така? — запротестира жена му. — Та той спаси живота на малкото момиче.
— Така ли? Нима никой не разбира какво става? А може би се е опитал да я убие?
Последната забележка вече дойде твърде много за Чайлдс.
— Себая, както винаги, си оставаш глупак — тихо каза Чайлдс.
— Така ли мислиш? Ти си под подозрение, Чайлдс, и то не само от моя страна, но и от страна на полицията. Не мисля, че ще се върнеш в „Ла Роше“ или в което и да е друго училище на острова, където ще можеш да нараняваш беззащитни деца.
На Чайлдс му се прииска да удари финансиста, да излее отчаянието си срещу някого, който и да е — Себая би бил най-подходящият. Но нямаше сили да го направи. Вместо това, той се обърна, за да си тръгне.
Себая го сграбчи здраво за ръката и го дръпна обратно.
— Чу ли какво ти казах, Чайлдс? Вече нямаш работа на този остров и съветът ми е да се махнеш, докато все още можеш.
Чайлдс уморено изтегли ръката си.
— Върви по дяволите! — отговори той.
Юмрукът на Себая се стовари върху вече наранената му буза и неподготвен за удара, Чайлдс залитна назад, падайки на едно коляно.
Смесица от звуци нахлу в главата му — стъпки, високи гласове, а самото изправяне на крака му се стори необикновено бавна и сложна процедура.
Усети, че нечия ръка се провря под рамото му и му помогна да се надигне. Веднъж успял да се изправи, той се почувства нестабилен, но непознатият продължаваше да го подкрепя. Разбра, че това е Оуврой и че инспектор Робилиард задържаше Себая да не го удари пак.
— Не бих искал да съм чел хороскопа ти за днес — прошепна му тихо Оуврой.
Чайлдс успя да се задържи прав, макар че трябваше да устои на желанието си да седне на близкото канапе. Чувстваше краката си отмалели, като останали без кръв.
Вивиан Себая стоеше пребледняла зад съпруга си, а в очите й се четеше извинение.
Себая се мъчеше да запази самообладание. Целият му гняв се бе изчерпал с онзи единствен удар. В поведението му сякаш прозираше срам.
— Хайде, Джон! — каза Оуврой, обръщайки се за първи път към Чайлдс с малкото му име. — Да се махаме оттук. Имаш вид на човек, който се нуждае от добро по-силно питие и аз ще те почерпя.
— Мистър Чайлдс все още не е прегледан — бързо каза лекарят.
— Според мен изглежда добре — отговори Оуврой, като леко дръпна Чайлдс за лакътя. — Вероятно малко е преуморен, но ще се оправи. Ако се наложи, винаги мога да го доведа обратно.
— Както желаете.
След това Полейн поговори със Себая, като се опита да разсее нагнетилото се във въздуха напрежение.
— Може би ще ти се отрази добре да видиш Ейми, стига да пазим тишина и тя да не бъде безпокоена.
По лицето на финансиста все още се забелязваше червенина от преминалия гняв. Накрая откъсна поглед от Чайлдс, кимна и Робилиард го пусна.
— Да вървим — каза Оуврой на Чайлдс, който се поколеба и отвори уста да каже нещо на майката на Ейми, но не намери подходящи думи. Отдалечи се, а детективът вървеше от едната му страна.
В асансьора Оуврой натисна копчето за партера и каза:
— Офицерът, който наглежда момичето, ни съобщи, че си се връщал в болницата. Сигурно харесваш това място.
Чайлдс се облегна на облицованата стена със затворени очи.
— Чухме, че си излетял от пътя.
— Точно така. — Това бе всичко, което Чайлдс каза.
Асансьорът бавно спря, вратата се отвори и влезе санитар, който буташе пациентка в инвалидна количка. Жената с посивяла коса, която навъсено разглеждаше деформираните от артрит пръсти на ръцете си, отпуснати в скута й, беше толкова потопена в собствената си немощ, че едва ги забеляза.
Никой не проговори, докато вратите не се отвориха на партера. Санитарят бързо изтика навън инвалидната количка и откара мрачната си пациентка, като си подсвиркваше.
— Наел съм кола за почивните дни, така че предлагам да отидем на някое спокойно място, където да поговорим — каза Оуврой, докато придържаше вратата. — Дори колата ти да беше в изправност, не мисля, че си в състояние да караш. Ето че стигнахме партера.