Чайлдс се сепна:
— Какво?
— Стигнахме.
— Извинявай.
— Сигурен ли си, че си добре?
— Просто съм уморен.
— В какво състояние остави колата?
— Повредена е.
— Много ли?
— Ще я поправят.
— Казах ти, че е по-добре да вземем моята.
— Можеш ли да ме закараш вкъщи?
— Разбира се. Трябва да поговорим.
— Ще поговорим.
Те напуснаха болницата и се качиха във взетата под наем от Оуврой кола на служебния паркинг. Чайлдс с облекчение потъна в меката тапицерия на задната седалка. Преди да потеглят, детективът каза:
— Знаеш ли, че утре вечерта трябва да замина?
Чайлдс кимна със затворени очи.
— Така че ако искаш да ми кажеш още нещо…
— То ме накара да блъсна колата.
— Как те накара?
— Видях го как ме гледа, Оуврой. Беше на задната седалка. Но в действителност не беше там.
— Успокой се. Мислиш, че си видял някого на задната седалка и че той е причина за катастрофата?
— То беше там. Опита се да ме удуши.
— И Мис Себая може да потвърди това? Тя видя ли това същество?
— Не знам. Не, не може да го е видяла, то присъстваше в моите мисли. Но аз усещах как ръцете му ме душеха.
— Това не е възможно.
— Мога да ти покажа отпечатъците от ръцете му. Д-р Полейн ги забеляза. — Той разкопча яката на ризата си и Оуврой светна лампичката на купето. — Можеш ли да ги видиш? — почти нетърпеливо попита Чайлдс.
— Не, Джон. Няма нито одрасквания, нито натъртвания.
Чайлдс извъртя огледалото към себе си и разгледа врата си. Детективът беше прав: по кожата нямаше никакви следи.
— Закарай ме вкъщи — мрачно каза той. — Нека поговорим.
То стоеше в мрака на старинната самотна къща, съвършено спокойно, съвършено тихо, наслаждавайки се на пустотата.
Звукът на вълните, разливащи се в долните скали, проникваше през отворите, ехтеше около кръглите стени на Мартело, подобно на колективен шепот. Нещото в мрака си представяше, че това бяха притаените гласове на загиналите в морето, вечно опечалени, прибрани в беззвездния си затвор. Силна воня се носеше из въздуха в разрушената кула — пикоч, изпражнения, разложено — отпадъците от онези, които нехаеха за паметниците и за историята си. Но тези миризми не смущаваха тайнствената фигура, лутаща се в успокоителния мрак. Мирисът на разложение бе добре дошъл. Малко животинче изпищя някъде в нощта, плячка на друго — по-бързо и по-хищно. То се усмихна. Силните градяха. Човекът беше част от този градеж. Но онзи, другият мозък не знаеше за това. Щеше да узнае не след дълго. Макар че за него би било твърде късно.
Естел Пипрели се взираше в мрака. Плътни облаци закриваха луната, така че под прозореца й не се виждаше почти нищо. Поляните пак бяха там, дърветата пак бяха там — и морето пак заливаше скалите в подножието, но доколкото тя знаеше, не можеше да съществува нещо отвъд пределите на стаята й. Тъй остра беше самотата й, че самият живот лесно би могъл да е илюзия, родена от собствения й разум. Все пак това можеше да се понася лесно, защото самотата не беше нещо ново за нея, въпреки наситените й, изпълнени със задължения дни. Трудна за понасяне беше тъкмо тази нова, застрашителна празнота, която будеше по-дълбока душевна тревога. Тя се обърна, като изостави кротките си размишления. Едно леко превиване на нейния прав като тояга гръбнак, променяше характера й, правеше я слаба. Закрачи с безцелни стъпки из стаята — част от квартирата й в колежа. В движението й прозираше апатия. Бръчки набраздиха лицето й, дланите й се свиха в стегнати юмруци в ръкавите на дългата плетена жилетка, която носеше. Устните й бяха по-малко строги от обикновено.
Не само непрогледната нощ гнетеше директорката на „Ла Роше“, нито пък обезпокоителната тишина на късните часове. Смъртта подигравателно й беше казала „здравей“ този ден. И еротичният й образ бе изписан по лицата на някои от нейните момичета. Точно както преди много години, когато като дете, което не можеше да разбере, но съзнаваше, тя бе наблюдавала надвисналата смъртна опасност над някои от войниците, окупатори на острова, сега бе различила смъртните маски на собствените си ученици. На полицата на студената камина един часовник с форма на кубе, поставен в лакирано дърво, отчиташе миговете, сякаш бяха удари на издъхващо сърце. Тя придърпа жилетката плътно около себе си, притискайки я около шията си. Бързо остарялата мис Пипрели, почти трепереща, тласкаше навън мислите си, отчаяно искайки да проумее ситуацията, но знаейки окончателно, че няма тази сила, няма онази велика способност на Джонатан Чайлдс. Колко странно беше, че той самият не познаваше собствената си сила! Загадката на този човек я плашеше. Тя се обърна, когато някакъв полъх премина по прозореца. Беше ли очаквала самата смърт да надникне вътре?