От всичко това успях да разбера, че майка ми не беше казала на никого за случилото се. Родителите й били мъртви, а и нищо не я задължавало да разкрива скандалната си тайна пред Виктор, който непрекъснато кръстосвал страната с Кливландския оркестър. Нещата изглеждали сякаш тя е просто още една отпаднала студентка, а за млада жена през 46-а това не се смятало за голяма трагедия. По-странно било, че дори след като разбрала, че е бременна, отказала да издаде името на бащата. Докато живеехме заедно с вуйчо Виктор, на няколко пъти го бях питал, но той знаеше толкова, колкото и аз. „Това си е тайна на Емили — казваше ми той. — Неведнъж съм я притискал да ми каже, но тя никога не обели и думичка.“ За да родиш незаконно дете в онези дни се е изисквало кураж и твърдост, но очевидно моята майка не се е поколебала да го стори. Наред с всичко останало трябва и за това да съм й благодарен. Една по-мекушава жена щеше да ме даде за осиновяване, или пък — още по-лошо — щеше да направи аборт. Никак не ми бе приятно да мисля, че ако майка ми не беше толкова силна личност, сигурно никога нямаше да се появя на бял свят. Ако беше постъпила разумно, щях да съм мъртъв, преди да се родя — тримесечен плод на дъното на някоя боклукчийска кофа в задънена мрачна уличка.
Въпреки голямата му покруса, отказът на майка ми не изненадал Барбър. След време той дори не искал да я вини за това. Най-чудното било, че именно тя го харесала от пръв поглед. През пролетта на 1946-а той бил вече на двайсет и девет и истината е, че Емили била първата жена, която легнала с него, без да й плати за това. Не че онези, на които плащал, били ежедневие в живота му. Рискът бил прекалено голям, а щом веднъж научил, че удоволствието може да му струва унижения, посещенията му при въпросните дами се разредили още повече. Барбър не хранел никакви илюзии за себе си. Давал си сметка как изглежда в очите на хората и знаел, че са прави да питаят отвращение към него. Емили била единственият му шанс и той го пропуснал. Може да не е за вярване, но смятал, че така и заслужава.
Тялото му било тъмница, в която бил осъден да прекара земните си дни като забравен от Бога затворник без право на обжалване, без надежда за намаляване на присъдата, без възможност за бърза и снизходителна екзекуция. Още на петнайсет години достигнал пълния си ръст, след което теглото му започнало да нараства. През юношеството с мъка поддържал под сто и двайсет килограма, но среднощните угощения не му помагали да отслабне, както впрочем и диетите. Избягвал огледалата и прекарвал колкото е възможно повече време сам. Светът му изглеждал като бягане с препятствия сред облещени очи и сочещи пръсти. Превърнал се в амбулаторно чудо, момчето балон, което вечно крачело сред присмех и кикот, а случайните минувачи често замръзвали на място, като го видели. Отрано книгите се превърнали в единственото му убежище, място, където можел да се скрие — не само от другите, но и от собствените си мисли. Защото Барбър никога не се самозалъгвал и много добре знаел кой е виновен за външния му вид. Навлизайки в думите на страницата пред него, той можел да забрави тялото си, а това — повече от всичко друго — му помагало да приспи, макар и временно, вечните си самообвинения. Чрез книгите можел да се понесе надалеч, да спре да мисли за себе си и веднъж погълнат от тях, да се заблуждава, че е свободен, че въжетата, които го закотвят към гротескната му плът, са прерязани.