Завършил гимназия като пълен отличник, насъбрал купища отличия и награди, с което учудил всички жители в малкия градец Шорам в Лонг Айланд. През юни същата година именно той произнесъл прощалното слово при завършване на випуска — прочувствена, макар и малко разхвърляна реч в защита на пацифизма, на Испанската република и на втория президентски мандат на Рузвелт. Това било през 1936-а и публиката в задушния салон го аплодирала бурно, въпреки че не всички споделяли политическите му възгледи. После, подобно на неосъзнатия му син двайсет години по-късно, заминал за Ню Йорк, за да прекара следващите четири години в Колумбийския университет. В края на този период теглото му достигнало 140 килограма. Последвал докторат по история и несъгласието на армията, когато решил да изпълни своя воински дълг. „Тлъстаци не приемаме“ — подхвърлил сержантът с презрителна усмивка. И Барбър останал на домашния фронт редом със сакатите и олигофрените, с най-младите и най-старите. Прекарал тези години във факултета по история, заобиколен от жени — анонимно туловище от мъжка плът, блуждаещо сред библиотечните рафтове. Но никой не отричал, че е добър в професията си. Неговата защита на тема „Епископ Бъркли и индианците“ му спечелила наградата на американските учени за 1944 г., след което бил затрупан с предложения за работа в много от университетите на Източното крайбрежие. По неизвестни дори за самия него причини избрал Охайо.
Първата година минала успешно. Оказал се много обичан и популярен сред студентите си преподавател, включил се в местния хор като баритон и написал първите три глави на книга за различни хора, попаднали в плен на индианците. През пролетта войната в Европа най-накрая свършила, а когато през август били хвърлени двете бомби в Япония, единственото, с което успял да се утеши, било мисълта, че това никога вече няма да се повтори. Противно на очакванията следващата година започнала блестящо. В периода между септември и януари успял да свали малко килограми и за пръв път в живота си започнал да гледа на бъдещето с оптимизъм. През пролетния семестър в курса му по история се появила Емили Фог, очарователно и будно момиче, което бързо се влюбило в него. Това било прекалено хубаво, за да е истина, и макар да си повтарял, че трябва да действа предпазливо, изведнъж му се сторило, че всичко е възможно, всичко е по силите му, дори и онова, за което доскоро не смеел и да си помисли. След това обаче дошла случката в общежитието, нахлуването на чистачката и последвалата пълна катастрофа. Шеметната скорост, с която се разиграли събитията, го парализирала. Бил напълно шокиран и не можел да действа. Когато същия ден го извикали в кабинета на ректора, дори не му минало през ум, че може да се опълчи срещу уволнението. Върнал се в стаята, стегнал си багажа и напуснал, без да се сбогува с никого.
Нощният влак го отвел в Кливланд, където отседнал в хотел на Младежката християнска организация. Възнамерявал да се хвърли през прозореца, но след като цели три дни чакал подходящия момент, разбрал, че просто не му стиска. Решил да зареже тази идея и веднъж завинаги да се откаже от борбата. Казал си, че щом му липсва кураж да умре, тогава ще заживее най-накрая като свободен човек. Това поне можел да направи. Нямало повече да се свива и да се крие от себе си; нямало да разрешава други да определят кой е. През следващите четири месеца не спрял да яде, тъпчел се до забрава, набивал кремове и понички, картофи с масло и тлъсто месо с тежки сосове, палачинки, печени пилета и обилни порции от мазни яхнии. В края на този кулинарен разгул видял, че е качил още двайсет килограма. Но числата вече не го вълнували. Бил престанал да ги следи, което пък на свой ред означавало, че те са престанали да съществуват.
Колкото по-огромно ставало тялото му, толкова по-навътре в него се скривал. Целта на Барбър била да се откъсне от света, да стане невидим, криейки се зад собствената си масивна плът. Прекараните в Кливланд месеци посветил на опитите да се научи как да не обръща внимание на онова, което хората мислят за него, и да се освободи от болката, която му причиняват човешките погледи. Всяка сутрин се изпробвал, като в най-оживеното време тръгвал по централната улица, а в събота и неделя всеки следобед нарочно се разхождал в парка, където можели да го видят най-много хора. Правел се, че не чува подмятанията зад гърба си, преструвал се, че погледите им рикошират в твърдата му несломима плът. Сега вече бил сам, съвършено откъснат от другите — подута, закръглена като патладжан монада, която крачи тромаво през собственото си пълно объркване. Но опитите си стрували усилието и той наистина вече не се страхувал от изолацията. Хвърляйки се с главата напред в собствения си хаос, най-накрая успял да стане истинският Соломон Барбър — тоест личност, тоест някой, един самосъздаден свят.