Барбър умря на четвърти септември, точно три дни след случката в ресторанта. Тежеше сто и пет килограма, една голяма част от него беше просто изчезнала и по всичко личеше, че останалата неизбежно ще я последва. Имах желание да говоря с някого, но единственият човек, за когото се сетих, беше Кити. Когато звъннах, беше пет часът сутринта. Още преди да вдигне слушалката знаех, че не й се обаждам само за да й съобщя тъжната вест. Исках да разбера дали ще ме приеме обратно при себе си.
— Знам, че спиш — започнах, — но не затваряй, преди да ме изслушаш.
— Ем Ес? — Гласът й беше приглушен и някак объркан. — Ем Ес, ти ли си?
— В Чикаго съм. Сол умря преди час и нямаше на кого друг да се обадя.
Разказах й цялата история. Отначало тя просто не ми повярва и колкото повече подробности добавях, толкова по-невероятно изглеждаше всичко дори и на мен. Да, казах, падна в един прясно изкопан гроб и си счупи врата. Да, той наистина е моят баща. Да, наистина умря тази нощ. Да, обаждам ти се от болницата. Последва пауза, в която операторът се намеси да каже, че трябва да пусна още монети, след което линията отново се изчисти и Кити продължаваше да бъде отсреща.
— Клетият Сол! — промълви тя. — Клетият Сол, клетият Ем Ес и всички останали.
— Съжалявам, че те събудих, но реших, че е редно да ти съобщя.
— Не, не, хубаво си направил. Просто ми е трудно да повярвам. О, Боже, Ем Ес, да знаеш само откога чакам да се обадиш.
— Всичко оплесках, нали?
— Не, вината не беше твоя. Човек не определя сам как и какво да чувства, никой не го прави.
— Ти не вярваше, че може пак да ти се обадя, нали?
— Не, не вярвах. През първите един-два месеца не мислех за нищо друго. Но така не може да се живее вечно, нали? Малко по малко спрях да се надявам.
— А аз не съм спрял да те обичам нито за миг. Но ти, разбира се, го знаеш.
Отсреща настъпи мълчание, чух я само как изхълца — неутешимо задавено ридание, от което сякаш дъхът й спря.
— Боже Господи, Ем Ес, какво се опитваш да направиш с мен? От юни не съм те чувала, после ми се обаждаш от Чикаго посред нощ, разстройваш ме с вестта за смъртта на Сол, след което продължаваш да ми говориш за любов. Не е честно. Нямаш право да постъпваш така. Не вече.
— Не издържам повече без теб. Опитах се, но не успях.
— Аз също се опитах и успях.
— Не ти вярвам.
— Трудно ми беше. Единственият начин да оцелея бе като стана още по-твърда и непреклонна.
— Какво се опитваш да ми кажеш?
— Че вече е късно. Не мога да бъда както преди. Ти едва не ме уби, нали знаеш, повече на такъв риск няма да се изложа.
— Имаш някой друг, нали така?
— Минаха месеци оттогава. Какво друго да правя, след като ти си на километри от мен и не можеш едно решение да вземеш.
— Той е в леглото до теб, нали?
— Това не е твоя работа.
— Но е там, нали? Кажи ми.
— Всъщност не е. Но това не означава, че имаш право да ми задаваш такива въпроси.
— Не ме интересува кой е. Няма никакво значение.
— Не, Ем Ес, няма да стане.
— Умолявам те, Кити. Нека се върна при теб.
— Сбогом, Марко. Пази се. Моля те, пази се.
И затвори.
Погребах Барбър до мама. Трябваше ми известно време, за да го уредя в гробището „Уестлон“ — самотен неверник сред море от руски и германски евреи, но тъй като семейство Фог разполагаха с един свободен парцел, а формално погледнато аз бях глава на семейството и следователно собственик на земята, в крайна сметка успях да се наложа. Всъщност погребах баща си в гроба, определен за мен. Като се има предвид всичко случило се през последните няколко месеца, това беше най-малкото, което можех да направя за него.