В по-късния следобед стана задушно. От нямане какво да правя влязох в едно кино на Четирийсет и втора улица, недалеч от Таймс Скуеър, където даваха по три филма наведнъж. Привлече ме единствено мисълта за климатика. Влязох слепешката, без дори да си дам труд да погледна какво прожектират в залата, която си бях избрал. За деветдесет и девет цента можех да изтърпя всичко. Седнах на едно от местата за пушачи на горния етаж, след което бавно изпуших десет-дванайсет кемъла, докато изгледах първите два филма, чиито заглавия вече съм забравил. Киносалонът беше един от онези пищни дворци на мечтите, построени по време на Голямата депресия — във фоайето полилеи, мраморни стълби и стени, декорирани в стил рококо. По-скоро светилище, отколкото киносалон, храм, построен в чест на великата илюзия. Поради температурите отвън, през този ден голяма част от скитниците на Ню Йорк бяха решили да отидат на кино. Имаше пияници и наркомани, мъже със струпеи по лицето, мъже, които ту говореха на себе си, ту на актьорите от екрана, мъже, които хъркаха или пърдяха, мъже, които се напикаваха в панталоните си. Цяла гвардия разпоредители патрулираше между редовете с фенерчета, проверявайки дали някой не е заспал. В този киносалон шумът очевидно се толерираше, но изглежда беше противозаконно да изпадаш в несвяст. Щом някой от разпоредителите попаднеше на заспал човек, светваше фенерчето право в лицето му и му заповядваше да отвори очи. Ако човекът не реагираше, разпоредителят отиваше до мястото му и го разтърсваше. Непокорните ги изхвърляха навън сред собствените им гръмогласни възгласи на възмущение. Това се случи пет-шест пъти през въпросния следобед. Тогава не се сетих, но по всяка вероятност разпоредителите са се оглеждали най-вече за мъртъвци.
Аз обаче останах невъзмутим. Вътре беше прохладно, чувствах се успокоен и доволен. Колкото и странно да изглежда, имайки предвид безбройните неизвестности, които ме грозяха навън, добих някакво усещане, че държа нещата под контрол. Когато започна третият филм, най-неочаквано усетих трепет в душата си. Филмът беше „Осемдесет дни около света“, същият, който бях гледал с вуйчо Виктор в Чикаго преди единайсет години. Смятах, че ще ми достави удоволствие да го видя отново и дори реших, че съм извадил голям късмет, дето съм влязъл в този киносалон и то в деня, когато прожектират този филм — точно него от всички филми на света. Сякаш съдбата бдеше над мен, сякаш животът ми бе покровителстван от доброжелателни духове. Много скоро обаче, необяснимо защо, очите ми се напълниха със сълзи. В момента, когато Филеас Фог и Паспарту се качиха на балона с горещ въздух (още в първия половин час на филма), очните ми канали се отпушиха и по страните ми се застичаха потоци от горещи солени сълзи. Връхлетяха ме хилядите стари неволи от детството и бях напълно безсилен да им се опълча. Помислих си, че ако вуйчо Виктор можеше да ме види отнякъде, гледката щеше да разбие сърцето му. Бях се превърнал в нищожество, в смъртник, който стремглаво се сгромолясва в ада. Дейвид Нивън и Кантинфлас ме зяпаха от кошницата на балона, който се носеше над пищния френски пейзаж, а аз се гушех в мрака с цяла банда пияници и така оплаквах проваления си живот, че чак дъх не можех да си поема от хълцания и ридания. Изправих се и тръгнах към изхода на долния етаж. Отвън ранната вечер ме посрещна със светлини, обви ме в приятната си топлина. Това е, което заслужавам, казах си аз. Съградих собствената си нищожност и сега трябваше да живея в нея.