Цимър пое грижата за моето възстановяване. Апартаментът му беше на втория етаж в стара сграда в Уест Вилидж — мръсна, неприветлива дупка, натъпкана с книги и грамофонни плочи: две малки стаи без свързваща врата помежду им, нещо като кухня и баня без прозорци. Давах си сметка каква жертва прави за мен, като ме приютява, но при всеки опит да му благодаря той махваше с ръка, сякаш това нямаше никакво значение. Хранеше ме със собствените си пари, беше ме пуснал да спя в собственото му легло, а в замяна не искаше нищо. В същото време беше бесен и хич не си поплюваше в ругатните срещу мен. Непрекъснато ми повтаряше, че е направо отвратен. Не само че съм постъпил като кретен, но и за малко да отида зян. Непростимо било за човек с моята интелигентност да се държи по този начин, така разправяше. Било магарешки тъпа постъпка, издаваща душевно разстройство. Щом съм имал неприятности, защо не съм го помолил за помощ? Нима не съм знаел, че е готов на всичко за мен? Почти нищо не можех да кажа в своя защита. Разбирах много добре, че съм обидил Цимър, и се срамувах от себе си. С течение на времето обаче за мен ставаше все по-трудно да осмисля катастрофата, която бях произвел. Смятах, че съм действал смело, а излезе, че съм проявил най-недостойно малодушие, ликувайки в презрението си към света, отказвайки да погледна истината в очите. Затова вече изпитвах само угризения. Мисълта за собствената ми глупост се загнезди у мен и скова цялото ми същество. Дните се нижеха бързо в апартамента на Цимър и докато се възстановявах, макар и бавно, реших, че трябва да започна живота си наново. Исках да поправя грешките си, някак да се отплатя на хората, които продължаваха да ме обичат. Бях уморен от себе си, от мислите си, от вечното умуване върху собствената ми орисия. Имах желание да се пречистя, да се разкая за извършените глупости и за егоизма си. От пълно себелюбие реших да премина към пълно себеотрицание. Обещах си да мисля повече за другите, отколкото за себе си и така съвсем съзнателно да изкупя греховете си. Чак тогава, може би, мислех си аз, ще успея да постигна нещо в живота. Тази програма, разбира се, беше почти неизпълнима, но аз се вкопчих в нея с религиозен фанатизъм. Исках да се превърна в светец, в безбожен светец, който ще тръгне по света да върши добрини. Няма значение колко абсурдно звучи всичко това сега, навремето наистина го исках. Копнеех за сигурност и бях готов да заплатя всякаква цена.
Ала по пътя ме чакаше още едно препятствие. Бях на косъм да се препъна в него, но с помощта на късмета си успях да го заобиколя. Един ден, когато вече нямах температура, станах от леглото и отидох до тоалетната. Беше късно вечерта и Цимър май работеше на бюрото си в другата стая. Излязох от тоалетната и докато се тътрех обратно към леглото си, забелязах на пода калъфа с кларнета на вуйчо Виктор. Откакто бях отървал кожата, нито веднъж не се бях сещал за него и изведнъж се ужасих от окаяния му вид. Черната кожа се беше обелила, а останалите тук-таме парчета бяха напукани и подпухнали от мехурчета. Проливният дъжд в Сентръл Парк им бе дошъл в повече. Зачудих се дали пък водата не беше проникнала и вътре, за да развали инструмента. Вдигнах калъфа и го занесох в леглото си, готов за най-лошото. Разкопчах го, но още преди да извадя кларнета, един бял плик падна отвътре. Веднага си помислих, че неприятностите ми тепърва започват. Беше писмото с повиквателната. Не само че не помнех датата, на която трябваше да се явя на медицински преглед при военните, но бях забравил и за самото писмо. Светът отново се срути отгоре ми. Сигурно вече съм издирван от закона, помислих си. Щом съм пропуснал прегледа, значи са издали заповед за задържането ми, а това означава, че ще се плащат страхотни глоби и ще има и други, кой знае какви последствия. Отворих плика и вътре, на съответното място, беше напечатана датата за явяването ми: 16 септември. Това, разбира се, нищо не ми говореше. Бях изгубил навика да поглеждам часовници и календари и нямах дори приблизителна представа кой ден сме.
— Може ли да те попитам нещо — провикнах се към Цимър, който продължаваше да стои наведен над бюрото си. — Случайно да знаеш кой сме днес?
— Понеделник — отговори ми той, без да вдига глава.
— Искам да кажа коя дата. Месецът и числото. Годината можеш да ми я спестиш. Мисля, че се сещам.
— Петнайсети септември — каза той, без да вдигне очи.