— Петнайсети септември ли? — повторих. — Сигурен ли си?
— Разбира се. Без сянка от съмнение.
Отпуснах глава на възглавницата и затворих очи.
— Невероятно — промълвих. — Направо невероятно.
Цимър се извърна към мен и ме изгледа озадачено.
— Кое му е толкова невероятното?
— Това, че не съм престъпник.
— Какво?
— Това, че не съм престъпник.
— Чух те много добре. От повторението обаче не ми стана по-ясно.
Вдигнах писмото и го размахах във въздуха.
— Като прочетеш това, ще разбереш какво искам да кажа.
На следващата сутрин трябваше да се явя на Уайтхол Стрийт. Цимър беше минал на същия преглед още през юли (бяха го отложили заради астмата му) и в продължение на няколко часа двамата обсъждахме какво евентуално ме чака. В общи линии разговорът ни не беше по-различен от онези, които по онова време са водили милиони млади момчета из цяла Америка. За разлика от тях обаче, аз с нищо не се бях подготвил за момента на истината. Нямах бележка от доктор, не се бях тъпкал с наркотици, за да разстроя двигателните си реакции, нито бях симулирал нервни припадъци, за да имам медицински картон с регистрирано психическо разстройство. Винаги съм знаел, че никога няма да отида да служа в армията, но веднъж взел това решение, просто престанах да мисля за него. Както често става в живота, инерцията ни завладява и аз напълно бях изключил този въпрос от ума си. Цимър се ужаси, но дори и той се видя принуден да признае, че вече е късно да се направи каквото и да било. Или щях да мина прегледа и да ме одобрят, или щяха да ме освободят. Ако мина, пред мен стояха две възможности: да напусна страната или да отида в затвора. Цимър взе да ми разправя за разни познати, които се чупили в Канада, франция, Швеция, но това никак не ми допадаше. Нямах пари, пък и не бях в настроение да пътешествам.
— Тогава в крайна сметка пак ще трябва да станеш престъпник — заключи той.
— Не престъпник, а затворник — поправих го аз. — Затворник заради убежденията си. Има разлика.
Още бях в етапа на възстановяване и когато на следващата сутрин станах и се облякох — влязох в дрехите на Цимър, който беше с няколко номера по-дребен от мен, — разбрах, че не съм в състояние да ходя където и да било. Нямах никакви сили и само за да прекося стаята, ми бе нужно да събера цялата си енергия. Дотогава бях излизал от леглото само за минута-две, колкото да се добера до тоалетната с треперещи крака. Ако Цимър не беше до мен да ме придържа, сигурно и до вратата нямаше да стигна. Той буквално ме носеше, когато заслизахме надолу по стълбите, като беше обвил и двете си ръце около тялото ми, а после, докато вървяхме към метрото, ме остави да легна с цялата си тежест върху него. Тъжна и страшна гледка сме, така си помислих. Цимър ме заведе до външната врата на сградата на Уайтхол Стрийт и ми посочи отсрещния ресторант, където трябваше да го търся, след като свърша. Стисна ми ръката за кураж.
— Не се тревожи — рече. — От теб, Фог, ще излезе войник и половина. Отдалеч си личи.
— Страшно си прав — отговорих му. — Най-добрият войник в цялата им шибана армия. Вижда се с просто око.
Изпънах снага и козирувах пред Цимър, след което хлътнах в сградата и продължих да се олюлявам от слабост, като едва се придвижвах, подпирайки се на стената.
Нататък ми се губи. Имам някакви откъслечни спомени, от които обаче не мога да скалъпя нищо цялостно, тоест никаква картинка, за която да съм стопроцентово сигурен. Поради ужасното си състояние на пълна изнемощялост бях неспособен да видя какво става наоколо. Цялото ми усилие отиваше в това да се задържа на краката си, да не се строполя, останалото се е изличило от паметта ми. Всъщност мисля, че почти през цялото време очите ми бяха затворени, а когато успявах да ги отворя, то беше за малко и не ми стигаше, за да се ориентирам в обстановката. Бяхме група от около петдесет-сто души, които трябваше да минем наведнъж. Виждам се как седя на чин в просторна зала и някакъв сержант ни чете лекция, само че не си спомням за какво, нито една дума не мога да възстановя. Дадоха ни да попълваме формуляри, после и някакъв писмен тест, но нищо чудно първо да е бил тестът, а после формулярите. Спомням си как трябваше да отметна организациите, в които съм членувал в колежа и гимназията, а след това и да опиша при какви обстоятелства е станало арестуването ми миналата година. Свърших последен. Сержантът се беше изправил зад гърба ми и измрънка нещо за Чичо Хо и американското знаме.