Беше късен следобед, слънцето вече бледнееше. Прекосих улицата. Както беше обещал, Цимър ме чакаше в отсрещния ресторант.
След това взех бързо да наддавам. През следващите десетина дни май сложих отгоре десетина килограма, а в края на месеца вече заприличах на себе си. Цимър пълнеше хладилника с всевъзможни лакомства и прекрасно ме хранеше, а когато се почувствах толкова добре, че да мога да излизам, вечер ме водеше в един местен бар — тихо тъмно местенце без много хора, където пиехме бира и гледахме мачовете по телевизията. Въпросният телевизор имаше странни цветове — тревата беше винаги синя, бейзболните бухалки — искрящо оранжеви, а играчите приличаха на клоуни, но въпреки това беше приятно да се скатаеш в малкото сепаре и с часове да разговаряш за бъдещето, което те очаква. Това бе един изключително спокоен период в живота и на двама ни — кратка пауза на затишие, преди да поемем нататък.
Именно по време на тези разговори научих доста неща за Кити Лу. Цимър смяташе, че тя е забележителна. Още по гласа му се познаваше, че страхотно й се възхищава. Веднъж дори стигна дотам да каже, че ако не ходел с друга, щял да хлътне до уши по нея. Била самото съвършенство, никога не бил срещал такова момиче, така каза, и единственото нещо, което не можел да проумее, било как е възможно да харесва такъв мрачен екземпляр като мен.
— Не мисля, че ме харесва — отговорих му. — Просто има добро сърце, това е всичко. Съжалила ме е и затова се е хванала да направи нещо за мен, също както хората съжаляват пострадали кученца.
— Виждах я всеки ден, Ем Ес. Всеки божи ден в продължение на три седмици. Тя просто не можеше да се спре, само за теб говореше.
— Стига глупости!
— Повярвай ми, знам какво говоря. Момичето е влюбено в теб.
— Тогава защо не идва да ме види?
— Защото е заета. Часовете й в „Джилиард“ вече започнаха, а и работи допълнително.
— Не знаех.
— Разбира се, че няма да знаеш. Ти нищо не знаеш. Излежаваш се по цял ден, правиш екскурзии до хладилника и четеш книгите ми — това е всичко. От време на време позамиваш и някоя чиния. Как тогава да знаеш?
— Нали се възстановявам. Още няколко дни и ще стъпя на крака.
— Физически — да. Но умът ти е далеч от възстановяването.
— Какво искаш да кажеш?
— Искам да кажа, че трябва да си размърдаш мозъка, Ем Ес. Да използваш въображението си.
— Аз пък мислех, че винаги съм прекалявал с въображението си. Сега се опитвам да бъда по-земен, по-практичен.
— Със себе си — да, но не можеш да се държиш така и с другите. Защо мислиш, че Кити се отдръпна? Защо мислиш, че вече не идва да те види?
— Защото е заета, нали току-що го каза.
— Това е само една от причините.
— Стига си шикалкавил, Дейвид!
— Просто се опитвам да ти кажа, че има нещо, което не виждаш.
— Добре, добре, коя е другата причина.
— Притеснителност.
— Това е последното нещо, което бих казал за Кити. Според мен тя е най-отвореното и непринудено същество, което съм срещал.
— Така е, но под всичко това има и нещо друго — изключително фина чувствителност.
— Та тя ме разцелува още преди да ме е видяла, това известно ли ти е? Тъкмо да си тръгвам, тя ми препречи пътя на прага, обви ръце около шията ми и лепна една огромна целувка върху устните ми. На това ли му викаш притеснителност?
— Как беше целувката?
— В интерес на истината страхотна. Една от най-хубавите целувки, която съм имал щастието да опитам.
— Виждаш ли? Това доказва моята теза.
— Не доказва абсолютно нищо, освен че целувката си я биваше — един спонтанен изблик и толкоз.
— Не, не, Кити знае какво прави. Тя, разбира се, е импулсивна личност, но нейната импулсивност е вид познание.
— Ти пък откъде знаеш?
— Постави се на нейно място и ще видиш. Влюбва се в теб, целува те по устните, зарязва всичко и тръгва да те търси, намира те. А ти какво направи за нея? Нищичко. Нито дори един жест. Онова, което я прави по-различна от останалите, е, че е в състояние да го приеме. Размърдай си акъла, Фог, опитай да си го представиш. Спасява ти живота, но въпреки това ти не й дължиш нищо. Тя не очаква благодарност от теб. Не очаква дори приятелство. Може да копнее за тях, но не ги изисква, не ги поставя като условие. Уважава хората, затова не би насилила никого да прави нещо против волята си. Тя е човек открит и спонтанен, но в същото време по-скоро ще умре, отколкото да ти се натрапи. Вече е направила достатъчно по въпроса и от този момент нататък не й остава нищо друго, освен да стои и да чака.