— Ясно.
Ефинг отново се наведе напред, после драматично се умълча, явно за по-голям ефект. След това подхвана:
— Страхуваш ли се от мен, младежо?
— Не, не мисля.
— А трябва. Ако реша да те наема, тогава ще разбереш какво е това страх, обещавам ти. Вярно, че не мога да виждам, нито да ходя, но имам други умения и способности, които малцина владеят.
— Какви способности?
— Умствени. Желязна воля, с помощта на която мога да придам на физическия свят такава форма, каквато пожелая.
— За телекинеза ли говориш?
— Наричай го както искаш. Телекинеза. Спомняш ли си преди няколко години, когато угасна тока?
— Есента на 1965-а.
— Точно така. Аз го направих. Наскоро бях изгубил зрението си. Един ден си седя ей така сам-самичък в тази стая и проклинам съдбата, задето ми е причинила това нещастие. Беше към пет следобед и тогава си викам: „Нека целият свят потъне в мрака, в който живея аз.“ След по-малко от час всички светлини в града угаснаха.
— Може да е било съвпадение.
— Съвпадения няма. Тази дума се използва само от невежи. Всичко в света се състои от енергия, както одушевените, така и неодушевените предмети. Дори мислите са заредени с енергия. И ако са достатъчно интензивни, мислите на човека могат да променят заобикалящия го свят. Не забравяй това, момче.
— Няма.
— А ти, Марко Станли Фог, с какви умения ще се похвалиш ти?
— С никакви. Освен, разбира се, с обичайните за всеки човек способности, но не и с нещо изключително. Умея да ям и да спя. Да ходя от едно място на друго. Мога да усещам болка. Понякога дори се изхитрям да мисля.
— Демагог агитатор. Това ли си ти, младежо?
— Едва ли. Съмнявам се, че бих могъл да убедя някого да направи каквото и да било.
— Тогава значи си жертва. Или си едното, или другото. Или работиш, или те изработват.
— Всички сме жертва на едно или друго, господин Ефинг. Дори на факта, че сме живи.
— Сигурен ли си, че си жив, а, младежо? Може би само си въобразяваш?
— Всичко е възможно. Нищо чудно и двамата да сме плод на въображението, измислици, които всъщност не са нито тук, нито сега. Виж, това съм готов да го приема.
— Можеш ли да си държиш езика зад зъбите?
— Ако се наложи, мога колкото всеки друг.
— И кой е този всеки друг бе, младеж?
— Ами всеки друг. Просто така се казва. Мога да говоря, мога и да мълча, зависи от ситуацията.
— Виж какво, Фог, ако те наема, ти по всяка вероятност ще ме намразиш. Но трябва да помниш, че то е за твое добро. Има скрит смисъл във всичко, което върша, но ти не се мъчи да го разгадаваш, още по-малко да го преценяваш.
— Ще гледам да го запомня.
— Добре. Сега ела насам да ти опипам мускулите. Няма да се оставя в ръцете на някой хилав да ме бута по улиците, нали така? Ако не харесам мускулите ти, значи не ставаш за тази работа.
Още същата вечер се сбогувах с Цимър. На следващата сутрин пъхнах в раницата малкото си притежания и поех към апартамента на Ефинг. Така стана, че цели тринайсет години след това не видях Цимър. Обстоятелствата ни разделиха и когато най-накрая съвсем случайно го срещнах през пролетта на 1982-а на кръстовището на Варик Стрийт и Уест Бродуей в Южен Манхатън, той се беше променил до такава степен, че въобще не го познах. Беше сложил едно десет-петнайсет килограма отгоре, крачеше заедно с жена си и двете си малки момчета и единственото нещо, което всъщност ми направи впечатление, беше съвсем обикновения му вид — типичните за ранната средна възраст шкембе и оредяваща коса, спокойният, малко отнесен вид на улегнал семеен мъж. Вървяхме в противоположни посоки и се разминахме. След това, съвсем неочаквано, чух, че някой извика името ми. Предполагам, че такива неща се случват често — тоест да се сблъскаш с човек от миналото, без да го познаеш. Но срещата с Цимър разбуди у мен един цял свят от забравени неща. Нямаше почти никакво значение какво е станало с него, нито това, че преподаваше в някакъв калифорнийски университет, нито че бе издал изследване от четиристотин страници върху френското кино, нито че не беше написал нито ред поезия за повече от десет години. Важното бе просто това, че го срещнах. Застанахме на ъгъла и петнайсет-двайсет минути разговаряхме за отминалите дни, след което той и семейството му продължиха закъдето бяха тръгнали. Оттогава нито се видяхме повече, нито се чухме, но, предполагам, че идеята да напиша книга ми хрумна след тази среща преди четири години, точно когато Цимър се отдалечаваше по улицата и аз отново го изгубих от погледа си.