След като пристигнах в апартамента на Ефинг, госпожа Хюм ме настани в кухнята и ми предложи чаша кафе. Господин Ефинг бил полегнал за сутрешната си дрямка, така ми каза тя, и нямало да стане преди десет. Междувременно ми изреди какви ще бъдат задълженията ми в къщата, кога ще се храним с господина, колко часа на ден трябва да прекарвам с него и така нататък. Самата тя се грижеше за „телесната работа“, както се изрази, тоест да го облича, да го пере, да го вдига от леглото и да го слага обратно, да го бръсне, да го обслужва на тоалетната чиния, докато моите задачи били малко по-сложни и не така ясно определени. От мен не се очаквало да играя ролята на приятел, но все пак на нещо доста подобно, тоест на отзивчив придружител, който да разсее еднообразието на самотата му.
— Един Господ знае, но май не му е останало много време — рече тя. — Най-малкото, което можем да сторим, е да облекчим последните му дни.
Отвърнах, че разбирам.
— Това, дето ще има млад човек до себе си, ще повдигне духа му — продължи тя. — Да не говорим за моя дух.
— Радвам се, че получих работата. Това ми стига — казах.
— Беше доволен от вчерашния ви разговор. Каза, че умно си отговарял.
— Истината е, че просто не знаех какво да кажа. Изглежда, понякога е трудно да проследиш мисълта му.
— О, ти ли ще ми кажеш. В главата му вечно се мъти нещо. Особняк е, но съвсем не е изкуфял.
— Виждам, сече му пипето. Предполагам, че ще ме държи вечно нащрек.
— Каза ми, че имаш приятен глас. А това вече е обещаващо начало.
— Не мога да повярвам, че е използвал думата приятен.
— Не знам дали точно тази дума каза, но това беше смисълът. Каза, че гласът ти му напомнял за човек, когото познавал навремето.
— Дано е бил някой, когото е харесвал.
— Виж, това не ми каза. Но ето още едно нещо, което много скоро ще узнаеш за господин Ефинг. Ако не иска да ти каже нещо, никога няма да го научиш.
Стаята ми се намираше в края на дълъг коридор. Малко кътче с един-единствен прозорец, който гледаше към задната уличка, ограждение с елементарно обзавеждане, не по-голямо от монашеска килия. Но за мен това беше позната територия и много скоро се почувствах като у дома сред пестеливата й мебелировка: старомоден железен креват с вертикални пръчки в двата края, скрин, библиотека на едната стена, предимно с френски и руски книги. В стаята имаше само една картина — голям офорт в черна полирана рамка, която изобразяваше митологическа сцена с много човешки фигури и излишество от архитектурни детайли. По-късно узнах, че това е рисунка на едно от паната от серията картини на Томас Коул, озаглавена „Пътят на империята“ — фантастична сага за възхода и падението на Новия свят. Разопаковах дрехите си и видях, че всичките ми притежания се побират само в най-горното чекмедже на скрина. Със себе си носех само една книга — „Мисли“ на Паскал, издание с меки корици, което Цимър ми беше дал като прощален подарък. На първо време я поставих върху възглавницата си, отстъпих назад и пак заоглеждах стаята. Не беше кой знае какво, но си беше моя. След толкова месеци на несигурност, самият факт, че имах тези четири стени, тоест място в света, което мога да нарека свое, ми беше голяма утеха.
През първите два дни след пристигането ми не спря да вали. Естествено, нямаше възможност за следобедни разходки и затова прекарвахме почти целия ден в гостната. Ефинг не беше така агресивен, както по време на интервюто, седеше и мълчеше, заслушан в книгите, които му четях. Трудно ми беше да определя същността на това мълчание — дали го използваше, за да ме изпитва по някакъв неподозиран за мен начин, или пък просто бе част от настроението му. Както често ставаше и с други страни от поведението на Ефинг, докато бях при него, се разкъсвах между усилието да доловя преднамереност в действията му и желанието да пропъдя тези мисли от ума си. Нещата, които ми говореше, книгите, които избираше да му чета, странните поръчки, които ме пращаше да изпълнявам — всичко ми приличаше на някакъв сложен и неясен план или може би така ми изглежда сега, когато мислено се връщам назад във времето. Имаше моменти, когато ми се струваше, че се опитва да ме посвети в някакво тайно познание и влиза в ролята на самозван наставник, загрижен за духовния ми напредък, ала в същото време не му се искаше да го сподели с мен току-тъй, а ме караше да играя заплетени игрички, без дори да съм наясно с правилата. Такъв беше Ефинг в ролята на ексцентричен духовен пастир — един малко шантав господар, които се мъчи да ме посвети в тайните на света. Друг път обаче, когато егоизмът и арогантността му ставаха неконтролируеми, ми приличаше повече на заядлив дъртак, на болен маниак, който обитава граничното пространство между лудостта и смъртта. Често ме обсипваше с хули и много скоро се отегчих от капризите му, без обаче това да убие интереса ми към него. На няколко пъти си стягах куфарите, ала Кити успяваше да ме разубеди, пък и в крайна сметка като че ли исках да остана, дори когато смятах, че няма да издържа и миг повече. В продължение на седмици просто не желаех да го виждам и трябваше да стискам зъби, да се насилвам, за да не хукна навън и повече да не се върна. Но все пак го изтърпях, издържах докрай.