По време на тези изпълнения госпожа Хюм проявяваше забележително търпение. Никога не показваше смущение или отвращение, държеше се, сякаш поведението на Ефинг е част от естествения ред на нещата. Също като човек, който дълго е живял край железопътна линия или летище, тя бе привикнала с периодичните избухвания на оглушителен шум и щом Ефинг започнеше да мляска, сърба и да оплесква всичко наоколо, просто спираше да говори и търпеливо изчакваше да премине гюрултията. Сякаш експресът за Чикаго е профучал в нощта, прозорците са се раздрънчали, основите на къщата са се разклатили, след което всичко отново потъва в предишното си безмълвие. От време на време, когато Ефинг се случеше в особено гадно настроение, госпожа Хюм поглеждаше към мен и ми намигваше, като че ли искаше да каже: недей да се гнусиш, старецът е изкуфял и нищо не може да се направи по въпроса. Сега, когато мислено се връщам назад, си давам сметка колко съществено беше нейното присъствие за мира в къщата. Една по-избухлива личност със сигурност би се изкушила да отвърне на безобразията на Ефинг, което само щеше да влоши отношенията още повече, защото веднъж предизвикан, старецът ставаше неуправляем, флегматичният характер на госпожа Хюм обаче изглеждаше специално пригоден да отбива драматичните му изблици и неприятните сцени още в зародиш. Едрото й тяло беше комплектувано с милостиво сърце, в състояние да преглъща много, без да му личи. В началото се разстройвах, като гледах как стоически понася безобразните му ругатни, но впоследствие разбрах, че това беше единствената разумна стратегия за справяне с ексцентричните му чудатости. Да се усмихнеш, да свиеш рамене и да отстъпиш пред капризите му. Именно тя ме научи как да се отнасям с Ефинг и ако не бях взел пример от нея, едва ли щях да се задържа дълго на тази работа.
Тя винаги влизаше в трапезарията въоръжена с чиста кърпа и лигавник, който завързваше около врата на Ефинг, преди той да започне да се храни, а кърпата използваше, за да бърше лицето му в случай на нужда. Сякаш хранеше малко дете. Госпожа Хюм играеше много убедително ролята на грижовна майка. След като беше отгледала три деца, както веднъж сподели с мен, сега вече можеше да го прави и с вързани очи. Но да се грижиш за физическото здраве е едно, а да разговаряш с Ефинг по такъв начин, че да го държиш под словесен контрол — съвсем друго. И точно тогава тя проявяваше невероятно умение, ще речеш, опитна проститутка манипулира нерешителен клиент. За нея не съществуваше толкова абсурдна молба, че да не я изпълни, нито толкова необичаен коментар, че да го отхвърли като несериозен, нито предложение, което да я шокира. Един-два пъти в седмицата Ефинг започваше да я обвинява, че заговорничи срещу него — че била сложила отрова в храната му, например (и презрително изплюваше полусдъвкани парчета моркови и месо в чинията си), или че искала да му открадне парите. Вместо да се обиди обаче, тя най-спокойно му отвръщаше, че да, точно така, съвсем скоро и тримата ще опънем петалата, защото и тримата сме яли едно и също. Или пък, ако той продължаваше да се заяжда, сменяше тактиката и си признаваше злодеянието. „Така е — ще рече. — Наистина сложих шест супени лъжици арсеник в картофеното пюре. Ще започне да действа след около петнайсет минути и тогава всичките ми неприятности ще свършат. И ще стана богата жена, господин Томас — винаги го наричаше господин Томас, — а вие най-накрая ще легнете да гниете в гроба.“ Този род приказки винаги го забавляваше. „Ха! — избоботваше той. — Ха, ха! Значи си хвърлила око на милионите ми, ти, алчна кучко! Знаех си аз. Да ги харчиш за кожи и диаманти, нали? Те няма да ти помогнат, дебелано. Каквото и да си туриш, все на развлечена перачка ще приличаш.“ След което, без да му пука, че сам се опровергава, започваше лакомо да се тъпче с отровената храна.