Ефинг непрекъснато изпитваше издръжливостта и лоялността й, но според мен дълбоко в себе си госпожа Хюм му беше изцяло предана. За разлика от повечето хора, които се грижат за грохнали старци, тя не се отнасяше с него като с малоумно дете или безчувствен пън. Оставяше го на свобода да се фука, да държи високопарни проповеди или да прави всевъзможни сцени, но при случай умееше да му дръпне юздите много здраво. Беше наизустила куп епитети и обидни имена, с които да го нарича, и когато я предизвикваше нито за миг не се поколебаваше да ги използва: стар глупак, корава чутура, негодяй, вагабонтин, мошеник, шмекер, шарлатанин и какви ли още не — имаше ги в неизчерпаеми количества. Не знам откъде ги беше изкопала, ала се лееха от устата й като поток, като обаче винаги успяваше да смекчи обидния си тон със строга снизходителност. Работеше при Ефинг от девет години и тъй като не беше човек, който да си пада по страданието като такова, очевидно намираше някакво друго задоволство в работата си. Лично на мен ми изглеждаше невероятно, че го е изтърпяла цели девет години. Само като си помисля какво е трябвало да понася всеки божи ден месец след месец, наистина умът ми не го побираше. Аз поне разполагах със свободни нощи и след определен час можех да правя каквото си пожелая. Кити, разбира се, беше до мен, освен това знаех много добре, че работата при Ефинг не е смисълът на живота ми и рано или късно ще се махна. Докато госпожа Хюм не разполагаше с такава утеха. Тя беше винаги дежурна и единствената й възможност да излезе от къщи беше когато отиваше на пазар за час-два в ранния следобед. Това едва ли можеше да се нарече истински живот. Четеше списанията „Рийдърс дайджест“ и „Редбук“, както и по някое криминале или мистерия, в стаята си имаше си малък черно-бял телевизор, който можеше да гледа, след като сложи Ефинг да спи, но винаги с намален почти докрай звук. Съпругът й беше починал от рак преди тринайсет години и трите й, вече големи деца живееха надалеч: една дъщеря в Калифорния, друга в Канзас, а синът й служеше в американска военна база в Германия. Пишеше им редовно, а най-голямото й удоволствие бе да получава снимки на внучетата си, с които беше обкичила огледалото на тоалетката. В почивните си дни отиваше да посети брат си Чарли в болницата за ветерани от войната в Бронкс. Той бил пилот на бомбардировач през Втората световна война и от малкото, което ми беше разказвала, ми стана ясно, че не е с всичкия си. Всеки месец обаче тя чинно се стягаше и тръгваше към болницата, като никога не забравяше да му занесе кутия шоколадови бонбони и куп спортни списания и през цялото време, докато я познавах, нито веднъж не се оплака, че пак трябва да ходи при него. Госпожа Хюм беше непоклатима като скала. Истината е, че от никого не съм научил толкова много, колкото от нея.
Ефинг беше труден човек, но би било несправедливо да го описвам единствено в светлината на неговата „трудност“. Ако беше просто капризен старец с проклет нрав, тогава настроенията му щяха да бъдат предсказуеми и човек би могъл по-лесно да се оправя с него, защото щеше да е наясно какво може да очаква и как да подходи. Той обаче беше неуловим и загадъчен, нямаше начин да го хванеш натясно. Настина беше труден, именно защото не беше такъв през цялото време и успяваше да ни държи на нокти. Минаваха дни, без от устата му да излезе нещо друго, освен обиди и сарказъм. После, точно когато се чувствах напълно убеден, че у него не е останала и частичка доброта или човещина, най-ненадейно ще подхвърли някаква реплика, изпълнена с такова искрено съчувствие, някоя фраза, разкриваща такова дълбоко разбиране и познание за човешката природа, че аз мигом си казвах „ето, не съм прав“ и започвах да си мисля, че той всъщност не е чак толкова лош. Малко по малко взех да долавям и една друга страна у Ефинг. Не бих стигнал дотам да я нарека сантиментална, но понякога си беше точно такава. Отначало реших, че го прави нарочно, че ми играе номера, за да ме държи в напрежение, но това би означавало, че предварително е изчислил кога да прояви мекосърдечие, докато всъщност това ставаше спонтанно, сякаш бе породено от някоя случайна подробност на дадено събитие или разговор. Ако тази добра страна на Ефинг беше истинска обаче, тогава защо я потискаше? Дали представляваше само някакво отклонение от истинското му аз или пък напротив — беше част от дълбоката му същност? Така и не успях да си отговоря на този въпрос, затова реших, че и едното, и другото е еднакво възможно. Ефинг беше чудовище, което носи в себе си заложбите на добър човек, на човек, от когото дори бих могъл да се възхищавам. Това ме накара да не го намразвам така силно, както ми се щеше. И тъй като поради нееднозначните ми чувства не можех да го изхвърля от ума си, се улових, че не спирам да мисля за него. Започнах да го възприемам като изтерзана душа, като човек, обсебен от миналото си, принуден да крие някаква тайна мъка, която неспирно го яде отвътре.