Разказвам ти всичко това, за да добиеш представа за времето на моята младост. Тесла не беше случаен човек и когато пристигна да строи кулата си в Шорам, не можех да повярвам на късмета си. Той беше самото величие, което всяка седмица пристигаше в малкия ни градец. Гледах го как слиза от влака и си мислех, че само от гледането мога да науча едно — друго, а приближа ли се, ще прихвана нещичко и от неговата гениалност, както се прихваща заразна болест. Така и не се престраших да го заговоря, но това нямаме никакво значение. Самата мисъл, че е наоколо, че мога да го зърна, когато пожелая, ме вдъхновяваше. Веднъж обаче погледите ни се срещнаха. Спомням си този случай много добре, защото бе много важен за мен. Погледите ни се срещнаха и аз усетих как той гледа през мен, сякаш въобще не съществувах. Невероятен миг. Почувствах как очите му влязоха в моите и излязоха отзад през черепа, прогориха мозъка ми, който изшъшка и се превърна в купчина пепел. За пръв път в живота си разбрах, че съм едно нищо, едно абсолютно нищо. Не, това не ме разстрои по онзи изтъркан начин, за който сигурно си мислиш. Бях поразен, но щом първоначалният шок отмина, се почувствах окрилен, сякаш бях успял да надживея собствената си смърт. Не, не го казах добре. Разбираш ли, бях само на седемнайсет години, не съвсем момче, но не и мъж. Когато очите на Тесла ме пронизаха, за пръв път опитах вкуса на смъртта. Нещо такова. Усетих вкуса на тленността в устата си и в същия миг разбрах, че няма да живея вечно. Вярно, минава време, докато го разбереш, но когато това се случи, всичко в теб се променя и вече никога не можеш да бъдеш същият. Бях на седемнайсет години и изведнъж без сянка на колебание проумях, че моят живот си е мой, че принадлежи само на мен и на никой друг.
Говоря ти за свобода, Фог. Онова усещане за отчаяние, което става толкова силно, толкова смазващо и бедствено, че нямаш друг избор, освен да се освободиш от него. Това е единствената възможност, другата е да пропълзиш в ъгъла, да се свиеш и да умреш. Тесла стана причината за тази моя смърт и тогава разбрах, че искам да стана художник. Това исках, но дотогава нямах куража да си го призная. Баща ми не знаеше друго, освен борси и бонове, най-обикновен гаден магнат, и като разбра, ме нарече педераст. Но аз не клекнах, продължих напред и станах художник, след което, само няколко години по-късно, старецът умря в кантората си на Уолстрийт. Аз бях на двайсет и две или двайсет и три години и наследих всичките му пари, всеки негов цент! Ха! Бях най-богатият художник на света. Художник милионер. Помисли си, Фог. Бях на твоите години и имах всичко, всичко, което може да поиска човек.
Тогава отново срещнах Тесла, но беше по-късно, доста по-късно. След моето изчезване, след смъртта ми, след като отново се върнах в Америка. Хиляда деветстотин трийсет и девета или четирийсета. Напуснах франция заедно с Павел Шум, преди да влязат германците. Събрахме си багажа и дим да ни няма. Там вече не се живееше, не ставаше за един сакат американец и за един поет руснак, просто нямаше какво повече да правим там. Отначало бяхме решили да тръгнем за Аржентина, но тогава си помислих, че Ню Йорк може да раздвижи кръвта в жилите ми. В края на краищата цели двайсет години не го бях виждал. Когато пристигнахме, Световното изложение беше току-що започнало. Още един химн във възхвала на прогреса, но този път не ме впечатли, не и след онова, което бях видял да става в Европа. Всичко беше лъжа и измама. Един ден прогресът щеше да ни вдигне във въздуха, всеки глупак го виждаше. Някой път трябва да те запозная с брата на госпожа Хюм, Чарли Бейкън. Бил е пилот по време на войната. Към края го закарали в Юта за тренировки заедно с онези, дето хвърлиха атомната бомба в Япония. Като разбра какво е станало, откачи. Нещастник, как да го обвиняваш? На ти един прогрес! С всеки изминал месец капанът за мишки става все по-голям и по-съвършен. Много скоро ще можем да убием всички мишки едновременно.
Върнах се в Ню Йорк и двамата с Павел започнахме редовни разходки из града. Както с теб, буташе ме в количката и от време на време се спирахме да поразгледаме туй-онуй. Само че тогава разходките ни бяха много по-дълги, почти цял ден. Павел беше за пръв път в Ню Йорк и аз му показвах забележителностите, прекосявахме квартал след квартал, а аз междувременно се опитвах да си припомня града. Един ден през лятото на трийсет и девета посетихме Градската библиотека на Четирийсет и втора улица и Пето авеню, след което поспряхме да отдъхнем в Брайънт Парк. Тогава отново видях Тесла. Павел седеше на пейката до мен, а на три-четири метра от нас един старец хранеше гълъбите. Стърчеше прав, а птиците пърхаха край него, бяха накацали по главата и ръцете му, десетки гукащи гълъби бяха осрали дрехите му и кълвяха трохи направо от шепите му, а старецът не спираше да им говори, наричаше ги скъпи, любими, ангели. Щом чух гласа му, разбрах, че това е Тесла. После той се обърна с лице към мен. Осемдесетгодишен старец. Призрачно блед, слаб, толкова грозен, колкото съм и аз сега. Прииска ми се да се изсмея. Пророкът гений, героят на моята младост. Сега беше просто един грохнал старец, приличаше на просяк. „Ти си Никола Тесла“ — казах му, ей така направо, без никакви формалности. „Ти си Никола Тесла, навремето те познавах.“ Той ми се усмихна и леко се поклони. „В момента съм зает — отвърна ми, — друг път ще поговорим.“ Обърнах се към Павел и му казах: „Дай на господин Тесла малко пари, за да купи с тях семенца за гълъбите.“ Павел стана, отиде до Тесла и му подаде десетдоларова банкнота. И какво мислиш, Фог? Последва миг, достоен за поколенията, който няма равен на себе си. Ха, кучият му син! Никога няма да забравя смущението в погледа му. Господин Бъдеще, пророкът на новия свят! Павел му подаде десетдоларовата банкнота, видях как се помъчи да я загърби, да откъсне очи от нея, но не успя. Остана на място като вцепенен, втренчен в парите като някакъв смахнат просяк. После взе банкнотата, просто я грабна от ръката на Павел и бързо я напъха в джоба си. „Много мило от ваша страна — обърна се към мен, — много мило. Малките душички имат нужда от храна, все не им стига.“ Обърна ни гръб и продължи да говори на птиците. Павел забута количката ми, отдалечихме се и това беше краят. Повече никога не го видях.