Двамата с Бърн тръгнахме с влак. Чикаго, Денвър, та чак до Солт Лейк Сити. По онова време това беше едно безкрайно пътуване и когато най-накрая стигнахме, имах чувството, че съм пътувал цяла година. Беше април 1916 г. В Солт Лейк Сити намерихме водач, но колкото и невероятно да ти се струва, малко по-късно още същия следобед той си изгори крака в ковачницата и се наложи да търсим друг човек. Това беше лош знак, но човек никога не мисли за тези неща, когато му е времето, а продължава да си действа, както си е наумил. Човекът, когото наехме, се казваше Джак Скорсби. Бивш кавалерист, около четирийсет и осем — петдесет годишен, стара кримка. Хората, които разпитахме, ни казаха, че познава територията добре, във всеки случай не по-зле от всеки друг. Нямах избор, трябваше да им повярвам. Тези, с които разговарях, естествено, ми бяха непознати, и преспокойно можеха да ме излъжат, просто защото не им пукаше. За тях бях наивник, при това богат наивник от Изтока, защо трябва да им пука за мен? Така започна, Фог. Просто нямах друг избор, освен да се хвърля слепешката напред и да се надявам на късмет.
От самото начало имах съмнения по отношение на Скорсби, но бяхме толкова нетърпеливи да тръгнем час по-скоро, че решихме да не губим време в търсене на друг човек. Той беше дребен мръсник с ехиден смях, целият мустаци и бизонска мазнотия, но не мога да отрека, че беше добър ловец. Обеща да ни заведе там, където човешки крак не е стъпвал, така рече, и да ни покаже неща, които само Бог и индианците са виждали. Личеше си, че е фукльо, но човек неволно се пали. Разгънахме картата върху масата в хотела и начертахме маршрута, който ще следваме. Скорсби приличаше на човек, който знае какво говори, освен това непрекъснато подмяташе уж случайни забележки, за да ни покаже, че е съвсем наясно — колко коне и магарета ще са ни необходими, как да се държим с мормоните, как да пестим водата, когато отидем на юг. Очевидно ни смяташе за глупаци. Самата идея да отидем да зяпаме гледки и пейзажи му се струваше смахната, а когато му казах, че съм художник, едва сдържа смеха си. Въпреки това сключихме нещо като добра сделка помежду си и тримата си стиснахме ръцете. Реших, че след време, когато се опознаем, нещата ще се наредят от само себе си.
В нощта преди тръгването двамата с Бърн се разприказвахме. Той ми показа земемерските си уреди, а аз, добре си спомням, бях в едно от онези състояния на превъзбуда, когато изведнъж всичко започва да ти изглежда привлекателно по нов начин. Тогава Бърн ми обясни, че не можеш точно да определиш положението си на земята, без да го съотнесеш до някаква точка на небосклона. Спомена някаква триангулация, някакъв метод на измерване, но вече съм забравил подробностите. Това обаче ме заплени и оттогава не ми дава мира. Значи излиза, че на земята човек може да определи положението си само с помощта на луната и звездите. Първо е астрономията, а после идват земните карти. Точно обратното на това, което би очаквал. Като се замислиш, направо мозъкът ти да се обърне наопаки. Значи „тук“ съществува само по отношение на „там“, а не обратно. „Това тук“ го има единствено във връзка с „онова там“. Ако не гледаме нагоре, няма да знаем къде сме долу. Помисли си само, момче. Откриваме себе си само като се вглеждаме в онова, което не сме. Не можеш да стъпиш с двата крака на земята, преди да си се докоснал до небето.