В началото работата ми потръгна страхотно. Тръгнахме на запад от града, направихме си лагер край езерото, останахме ден-два, след което навлязохме в Голямата солена пустиня. Никога преди не бях виждал подобно нещо. Най-плоското, най-пустото място на планетата, сметище на забвението. Пътуваш ден след ден и по пътя ти нищо, ама нищичко. Нито дърво, нито храст, нито дори стръкче трева. Накъдето и да се обърнеш не виждаш нищо друго, освен белота и напукана земя, която се простира, докъдето погледът ти стига. Земята имаше вкус на сол, а в далечината, чак на хоризонта, се виждаха планини — дълга броеница от възвишения, които трептяха във въздуха. Заобиколен от това мигащо сияние, човек си мисли, че наближава вода, но то е само илюзия. Това е мъртъв свят и единственото нещо, което наближаваш, е пак ширналото се навред нищо. Кой знае колко от нашите пионери са се забатачили тук и са предали Богу дух насред пустинята. Белите им кости стърчаха навред. Така беше станало и с групата на Донър, за тях поне знаем. Изгубили се в солта, а когато се добрали до планините Сиера в Калифорния, зимният сняг бил вече затрупал проходите и те стигнали дотам да се изяждат един друг, за да оцелеят. Всеки знае тази история, тя е част от американския фолклор, но въпреки това е самата истина — верен и неоспорим факт. Колела от фургони, черепи и празни гилзи се търкаляха навсякъде, нищо че беше чак през 1916-а. Едно гигантско гробище, бялата страница на смъртта.
През първите една-две седмици не спирах да рисувам. Странни неща, никога преди това не бях рисувал по този начин. Преди не вярвах, че мащабът може да промени нещата до такава степен, но се оказа самата истина. Трудно ми беше да се преборя с тези размери. За да спазя пропорциите, всяко мое драсване се смаляваше все повече и повече, почти се губеше върху листа. Сякаш ръката ми си живееше отделно от мен. Само го пренеси върху листа, все това си повтарях, нарисувай го и не се тревожи, после ще го обмисляш. Спряхме за малко в Уендоувър, колкото да се изкъпем, после навлязохме в Невада и продължихме на юг, като се движехме покрай Конфюжън рейндж. И тук отново природата ме смайваше с гледки, за които бях напълно неподготвен. Планините, покритите със сняг върхове, облаците, които се носеха над снега. След известно време всичко се сливаше в едно и не можех да различавам кое какво е. Белота и после още белота. Как да нарисуваш нещо, ако не си сигурен, че го има? Разбираш за какво говоря, нали? В пейзажа нямаше нищо човешко. Извиеше ли вятър, бучеше така силно, че мислите си не можеш да чуеш, а спреше ли, утихваше така внезапно, че озадачено се питаш дали не си оглушал. Неземна тишина, Фог, неземна. Единственото нещо, което можеш да чуеш, е пулсът на собственото ти сърце и кръвта, която нахлува в главата ти.
Скорсби с нищо не облекчаваше живота ни. Вярно, вършеше си работата, упътваше ни, наклаждаше огъня, ходеше на лов, ала не пропускаше случай да ни покаже презрението си, излъчваше страхотна злоба и тя тровеше въздуха наоколо. Непрекъснато се мръщеше, плюеше, мърмореше под носа си и тази негова навъсеност ни потискаше. След време Бърн стана толкова предпазлив, че отказваше да говори в негово присъствие. През деня Скорсби ловуваше, а ние се занимавахме с нашите си работи — младият Теди се катереше по скалите и правеше измервания, докато аз кацвах на някой камък с боите и въглените си, — но по мръкнало се събирахме край огъня и заедно приготвяхме вечерята си. Веднъж, в желанието си да го предразположа, предложих на Скорсби да поиграем на карти. Идеята му допадна, но като повечето глупави хора и той се мислеше за много умен. Реши, че лесно ще ме бие и ще спечели пари. С други думи, не само ще ме бие на карти, но и във всяко друго отношение, тоест ще ми покаже кой командва тук. Играхме на блакджак. Още от началото ми потече страхотна карта и той изгуби шест-седем ръце една след друга. Това разклати самочувствието му и той започна да играе зле, изсипваше се в залаганията, опитваше се да блъфира и непрекъснато бъркаше. Спечелих някъде към петдесет-шейсет долара — цяло състояние за тъпанар като него. Като видях колко се разстрои, реших да поправя злото и великодушно му опростих дълга. Какво ме интересуваха някакви си пари? „Не се ядосвай — казах му, — просто имах късмет. Дай да го забравим, няма за това да се сърдим, я“ — нещо от този род. Оказа се, че точно това не трябваше да му казвам. Скорсби реши, че се държа покровителствено с него, че се опитвам да го унижа. Естествено, гордостта му бе засегната, при това на два пъти. От този момент нататък между нас се породи взаимна омраза и нищо не можеше да я утоли. Самият аз съм неотстъпчив човек, по всяка вероятност вече си го забелязал. Отказах се да търся помирение. Щом иска да се държи като магаре, казах си, нека се цупи до второ пришествие, негова си работа. И така продължихме сред онази необятна пустош, заобиколени от нищото, от ширналата се навред празнота, която нямаше край, но въпреки това се чувствахме като в затвор — сякаш бяхме набутани в една килия с човек, който не вдигаше поглед към нас, просто седеше и само дебнеше да се обърнем, за да ни забие нож в гърба.