Върна се при коня, за да прибере седлото и дисагите. Тази работа с пистолета ме разстрои, но все пак клекнах до Бърн и се хванах да промия и превържа раните му. След няколко минути Скорсби се върна и ми заяви, че е готов за тръгване. „Тръгване ли? — попитах. — За какво говориш? Не можем да вземем момчето с нас, сега не бива да го местим.“ „Тогава го остави тук — рече Скорсби. — С него и без това е свършено. Да не мислиш, че ще клекна в тази дупка и ще чакам Бог знае колко, докато тоя тук благоволи да пукне. Не си струва.“ „Прави каквото щеш — отвърнах му, — аз няма да оставя Бърн, докато е жив.“ Скросби изсумтя. „Говориш като някой тъп герой от книга — рече той. — Може седмици да минат, преди тоя да предаде Богу дух, какъв е смисълът?“ „Смисълът е, че нося отговорност за него — отвърнах. — Това е смисълът. Нося отговорност за него и няма да го изоставя.“
Преди Скорсби да си тръгне, откъснах лист от скицника и на бърза ръка надрасках едно писмо до жена ми. Не си спомням какво точно бях писал в него. Нещо много мелодраматично, предполагам. По всяка вероятност, че това е последната вест, която ще получи от мен — май точно това ми бяха думите. Скорсби трябваше да изпрати писмото, когато пристигне в града. Поне така се споразумяхме, макар и да знаех, че няма никакво намерение да спази уговорката ни, тъй като това би го въвлякло в случая с моето изчезване, а и защо да рискува да бъде разпитван и така нататък. За него би било много по-лесно да си тръгне и да забрави цялата история. Както впоследствие узнах, точно това се бе случило. Поне така си мисля, защото по-късно, когато взех да изчитам всички съобщения, статии и некролози, никъде не се споменаваше името Скорсби — макар че лично аз нарочно го бях упоменал в писмото си.
На тръгване каза, че ако не се появя до седмица, ще организира спасителен отряд, но аз си знаех, че и това няма да направи. Казах му го в лицето, но вместо да отрече, той ме погледна и нагло се изхили. „За последен път те питам, господин Художник — извика ми той, — тръгваш ли с мен или не?“ Едва поклатих глава, бях толкова бесен, че не можех да говоря. Скорсби вдигна шапка за сбогом и взе да се катери обратно по скалата, скочи на коня си и потегли. Ей така, без една дума да каже. Трябваха му няколко минути, докато изпълзи догоре. Не свалих погледа си от него нито за миг. Не исках да рискувам. Бях сигурен, че преди да тръгне, ще се опита да ме убие, струваше ми се неизбежно. За да елиминира всякакви доказателства, за да бъде спокоен, че няма да се разчуе как е постъпил — да остави едно момче да умре самичко насред тази пустош. Но Скорсби дори не се обърна назад. Не за да не се разстрои, уверявам те. Единственото възможно обяснение за това, че ме остави жив, е, че според него не е било необходимо да си хаби куршума. Не му е трябвало да ме убива, защото е бил сигурен, че няма да оцелея.