Скорсби се метна на коня си и отпраши. След около час вече се чувствах така, сякаш никога не е съществувал. Не мога да ти обясня колко странно беше това усещане. Не си мисли, че просто съм решил да го забравя и толкоз — не, — дори на няколко пъти се помъчих да си го спомня, но не успях. Нито как изглежда, нито как звучи гласът му, нищо от него не можех да извикам в паметта си. Така действа тишината, Фог, заличава всичко. Скорсби беше изтрит от ума ми и когато след това се опитвах да си го спомня, явяваше ми се като размито видение, сякаш търсех човек, който никога не е съществувал.
Минаха три-четири дни преди Бърн да умре. За мен беше по-добре, че продължи толкова дълго. Бях зает около него и нямах време да се страхувам. Страхът дойде много по-късно, след като го погребах и останах сам. През първия ден се изкачих до билото поне десет пъти, за да разопаковам и сваля до долу провизиите и цялата екипировка от магарето. Счупих статива си и използвах парчетата, за да обездвижа ръката и крака на Бърн. Направих му и малък навес от одеялото и триножника, за да пази лицето му от слънцето. Освен това се грижех за коня и магарето. След време започнах да сменям превръзките с парчета плат, които късах от дрехите си. Наклаждах огън, приготвях храна, правех всичко, което имаше да се върши. Непрекъснато се обвинявах за случилото се, чувството за вина не ми даваше мира, но дори и то бе някаква утеха. Защото беше човешко чувство — знак, че все още принадлежа към обитавания от хора свят. След като Бърн издъхне, нямаше да има за какво да мисля и именно тази празнота ме плашеше, плашеше ме до смърт.
Знаех, че за него няма надежда, разбрах го още от първия миг, но продължавах да се самозалъгвам и да си мисля, че може да се оправи. Той така и не дойде в съзнание, само от време на време бълнуваше като на сън. Някакъв делириум от нечленоразделни звуци, които не успяваха да се превърнат в думи, но при всяко подобно раздвижване си мислех, че може да дойде на себе си. Сякаш тънко було го делеше от мен, невидима ципа, която го държеше от другата страна на този свят. Говорех му непрекъснато, защото смятах, че гласът ми ще го окуражи, пеех му песни, молех се поне нещичко от това да стигне до съзнанието му и да го пробуди. Но нищо не помогна. Състоянието му се влошаваше. Не можех да го нахраня, само попивах устните му с мокра кърпа, но това не стигаше, организмът му нямаше от какво да укрепне. Виждах как малко по малко силите го напускат. Раната в стомаха му вече не кървеше, но и не заздравяваше както трябва. Стана жълто-зелена и гноеше, цялата му превръзка беше накацана от мухи. Никой в подобно положение не можеше да оцелее.
Погребах го точно там, в подножието на склона. Ще ти спестя подробностите. Как изкопах гроба, как издърпах тялото до ръба на изкопа, как го хвърлих долу и усетих, че нещо в мен се скъса. Мисля, че вече полудявах. Просто отказвах да го заровя. Най-накрая взех да пускам земя върху мъртвото му лице, колкото да го покрия, но това ми дойде прекалено много. Правех го със затворени очи, така разреших проблема, зарових тялото, без да гледам. Нито казах молитва след това, нито се прекръстих. Майната му на тоя Бог, казах си, майната му, няма да му направя това удоволствие. Забих една пръчка в земята и прикрепих лист хартия, на който пишеше: Едуард Бърн, 1898–1916. Погребан от неговия приятел Джулиан Барбър. И започнах да крещя. Това е, Фог. Ти си първият човек, на когото го разказвам. Започнах да крещя и после просто се оставих да полудея.
5.
Този ден стигнахме дотук. Щом изрече това последно изречение, Ефинг спря да си поеме дъх, но преди да продължи, госпожа Хюм влезе да каже, че обядът е готов. След току-що разказаните страхотии смятах, че ще му е трудно да се успокои, но като че разказът не му беше повлиял.
— Хубаво! — рече той и потри ръце. — Време е за ядене. Умирам от глад.
Тази внезапна промяна на настроението ме озадачи. Само преди миг гласът му трепереше от вълнение. Мислех, че всеки момент ще рухне, а ето че вече преливаше от ентусиазъм и добро разположение на духа.
— Ще потръгне работата, момче, ще видиш — каза ми, докато бутах количката му към трапезарията. — Това е само началото, нещо като предисловие. Чакай да загрея и ще видиш. Още нищо не си чул.
Щом седнахме на масата, за некролога повече и дума не се спомена. Обядът премина нормално с обичайните мляскания и сърбания — нито повече, нито по-малко от друг път. Сякаш Ефинг беше забравил, че през последните три часа бе изливал душата си пред мен в другата стая. Любезно разменихме обичайните празни приказки и към края на обяда прегледахме дневния бюлетин за времето с оглед на следобедното излизане. Така продължиха нещата през следващите три-четири седмици. Сутрин работехме върху тъй наречения некролог, а следобед излизахме на разходка. Вече бях изписал повече от дванайсет тетрадки с историята на Ефинг — на ден по двайсет-трийсет нови страници. Трябваше да пиша с голяма скорост, за да не изпусна нещо, затова на места въобще не успявах за си разчета. Веднъж го попитах не може ли да го записвам на магнетофон, но Ефинг отказа. Никакво електричество, отсече, никакви машини.