— Мразя шума на тези адски машини. Само бръмчене и съскане, направо ми прилошава от тях. Единственият звук, който искам да чувам, е писалката ти, която скърца по хартията.
Обясних му, че не съм професионален секретар.
— Не владея стенография — додадох — и после ми е много трудно да си разчитам написаното.
— Тогава си го препиши на пишещата машина, когато ме няма — каза ми той. — Ще ти дам машината на Павел. Красива стара измишльотина, купих я специално за него, когато се върнахме в Америка през трийсет и девета. Марката й е „Ундъруд“. Такива вече не ги правят. Сигурно тежи три тона.
Същата вечер, извадих машината от гардероба в моята стая и я сложих върху масичката за кафе. Прекарвах по няколко часа всяка вечер да преписвам страниците от сутрешния разказ. Досадна работа, но думите на Ефинг все още отекваха в ушите ми и нямаше опасност да ги забравя или преинача.
След смъртта на Бърн той изгубил всякаква надежда. Направил вял опит да се измъкне от дебрите на каньона, но много скоро се залутал из лабиринт от всевъзможни препятствия: остри скали, дълбоки клисури, недостижими зъбери. На втория ден конят му издъхнал, но тъй като нямало дърва да запали огън, месото му било напълно безполезно. Пелиновите храсти, които виреели наоколо, въобще не се подпалвали. Само пушели и пращели без никакъв пламък. За да утоли глада си, Ефинг отрязвал тънки ленти от месото на трупа и ги опърлял с кибритена клечка. Това му стигало за едно ядене, но после пък клечките свършили и той изоставил животното, тъй като не искал да яде сурово месо. В този момент Ефинг бил напълно убеден, че с него е свършено. Продължил да се лута между скалите, мъкнейки след себе си единственото оцеляло магаре, но се измъчвал от мисълта, че с всяка изминала крачка се отдалечава все повече от възможността за спасение. Материалите му за рисуване били непокътнати, но храна и вода имал още най-много за два дни. Това обаче вече нямало значение. Давал си сметка, че дори някак си да оцелее, за него всичко било приключило. Просто не можел да се върне у дома, най-вече заради смъртта на Бърн. Не би могъл да преглътне позора: разпити, обвинения, унижения. По-добре да го мислят за мъртъв, защото по този начин поне честта му ще бъде спасена и никой няма да узнае за неговата слабост, нерешителност и безотговорност. Точно тогава Джулиан Барбър се самозаличил от лицето на земята — там в пустинята, сред скали и ослепителна светлина, той просто зачеркнал себе си. Това решение не му изглеждало чак толкова драстично, защото нямало съмнение, че ще умре, пък и да не умре, все едно бил мъртъв. Никой никога нямало да узнае какво се е случило с него.
Ефинг ми каза, че тогава полудял, но аз не бях сигурен дали трябва да приемам смисъла на тази дума буквално. След смъртта на Бърн в продължение на три дни не спрял да вие и крещи, оцапал лицето си с кръв от изранените ръце — били целите разкъсани от острите скали, — но при дадените обстоятелства не намирах нищо странно в подобно поведение. Самият аз бях крещял по време на бурята в Сентръл Парк, а в сравнение с неговото, положението ми съвсем не беше толкова безнадеждно. Когато човек е изчерпал всичките си сили и възможности, какво по-естествено от това да започне да крещи от отчаяние. Въздухът задръства дробовете му и той не може да си поеме дъх, докато не го изкара навън, докато не го изкрещи с всичка сила. В противен случай би се задавил от собствения си дъх, самият въздух би го задушил.
Сутринта на четвъртия ден, когато бил останал без храна, а в манерката му имало само няколко глътки вода, Ефинг зърнал на върха на една скала наблизо нещо, което му заприличало на пещера. Помислил си, че това ще бъде идеалното място да умре. На сянка, далеч от лешоядите, добре скрит, така, че никой никога да не може да го намери. Събрал сили и започнал мъчителното изкачване нагоре. Минали почти два часа, преди да стигне върха, а когато го покорил, бил накрая на силите си и едва се държал на краката си. Пещерата се оказала далеч по-просторна, отколкото изглеждала отдолу и Ефинг с учудване открил, че не е нужно да се навежда, за да влезе вътре. Разтворил клоните, които закривали входа й, и пристъпил напред. Противно на всякакви очаквания пещерата не била празна. Простирала се шест метра навътре в скалата и била добре обзаведена: маса, четири стола, кухненски бюфет и едно поочукано кюмбе. Виждало се, че тук е живял някой. Вещите изглеждали запазени и всичко било грижливо подредено, като в добре поддържан дом. Ефинг запалил свещта на масата, взел я в ръка и тръгнал към дъното на помещението, оглеждайки тъмните ъгли, където слънчевите лъчи не стигали. До стената отляво зърнал легло, а в леглото — човек. Ефинг решил, че е заспал, но когато се прокашлял, за да обяви присъствието си, не получил отговор. Навел се и приближил свещта до лицето на непознатия. Тогава разбрал, че е мъртъв. Не просто мъртъв, а убит. На мястото на дясното му око зеела голяма дупка от куршум. Лявото око гледало празно в мрака, а възглавницата под главата му била опръскана с кръв.