Ефинг се отдръпнал от трупа, отишъл до бюфета и видял, че е пълен с провизии. Консерви, осолено месо, брашно и други продукти за готвене — човек можел да изкара с тях цяла година. Лакомо се нахвърлил на храната, изял половин хляб и две консерви боб. Щом поутолил глада си, се заел да изхвърли мъртвеца от пещерата. Вече имал готов план, трябвало само да го приведе в действие. Ефинг решил, че старецът трябва да е бил отшелник, който живеел нависоко в планината, и ако това било вярно, значи малцина знаели за неговото съществуване. Всичко наоколо (неразложената плът, липсата на неприятна миризма и още пресният хляб) му подсказвало, че убийството е извършено съвсем наскоро, може би преди броени часове, а това на свой ред означавало, че единственият човек, който знаел за смъртта на отшелника, е самият убиец. Значи нямало пречки да заеме мястото на отшелника, помислил си Ефинг. Двамата били горе-долу на една възраст, горе-долу с един ръст и имали същата светло кестенява коса. Нямало да е трудно да си пусне брада и да се облече с дрехите на мъртвеца. Ще заживее живота на отшелника вместо него, сякаш душата на онзи нещастник е преминала в него. Ако някой дойде да го посети, ще се престори на другия, за да види дали номерът му ще мине. Разполагал с пушка и в случай на опасност можел да се защити, но решил, че общо взето шансът е на негова страна, тъй като един отшелник едва ли се радва на много гости.
След като свалил дрехите на непознатия, издърпал тялото от пещерата и го замъкнал зад скалата. Там обаче го чакала най-невероятната гледка: малък оазис на около десетина метра под нивото на пещерата, тучна трева с две високи канадски тополи, истинско шумолящо поточе и много храсти, чиито имена не можел да назове. Миниатюрна долчинка от живот насред вездесъщата пустиня. Погребал отшелника в меката земя до поточето и изведнъж си дал сметка, че сега за него всичко е възможно. Разполагал с храна и вода, с къща, имал нова самоличност, нов и съвършено необикновен живот. Промяната станала толкова бързо, че още не можел да я осмисли. Само преди час се канел да умира. А сега тръпнел от щастие и докато хвърлял буците пръст върху лицето на мъртвеца, не можел да потисне смеха си.
Минали месеци. В началото Ефинг бил толкова заслепен от големия си късмет, че въобще не обръщал внимание на нещата край себе си. Прекарвал времето си в ядене и спане, а по залез и изгрев сядал на скалата пред пещерата и съзерцавал ярките пъстроцветни гущери, които безшумно пробягвали в краката му. Изгледът от скалата бил необятен, ширнали се до хоризонта мили, към които обаче рядко вдигал поглед, повече го интересувало близкото обкръжение — носел вода от поточето, събирал съчки за огъня и предпочитал да стои в пещерата. Бил се нагледал на необятни пейзажи и нямал никакво желание да продължава да им се любува. Тогава, съвсем ненадейно, усещането за спокойствие го напуснало и той навлязъл в период на почти непоносима самота. Ужасът от изминалите месеци го погълнал и през следващата седмица или две за малко да посегне на живота си. Умът му гъмжал от всевъзможни халюцинации и страхове и много често си представял, че вече е мъртъв, че е умрял още при влизането си в пещерата и сега е пленник на някакъв демоничен задгробен живот. Един ден в пристъп на лудост извадил пушката на отшелника и застрелял собственото си магаре, защото си бил втълпил, че отшелникът се е вселил в него и го използва като призрак на отмъщението, който нарочно го преследва с натрапчивия си рев. Внушил си, че магарето знае истината за него и затова нямал друг избор, освен да елиминира свидетеля на неговата измама. Обзела го мания да открие самоличността на мъртвеца и се заел да претърсва пещерата с надеждата да попадне на някаква следа, например дневник, писма, хвърчащ лист от книга, всичко, което би могло да му разкрие името на отшелника. Но нищо не намерил, ни най-малкото късче информация.