След две седмици започнал да се възстановява, макар и бавно, и постепенно притихнал в нещо като душевен мир. Казал си, че това не може да продължава вечно и сама по себе си тази мисъл му послужила за утеха, дала му кураж да продължи. В един момент провизиите ще свършат, казал си, и тогава ще не ще трябвало да тръгне нанякъде. Дал си приблизителен срок от година или малко повече, ако бъде пределно пестелив. Дотогава хората ще са ги прежалили — и двамата с Бърн. Съмнявал се, че Скорсби е изпратил писмото, но дори да го е направил, това едва ли би променило нещата. Дори един спасителен отряд, финансиран от Елизабет и бащата на Бърн, не би помогнал. Ще се полутат из пустинята няколко седмици, ще се постараят да открият безследно изчезналите, защото сигурно ще бъде обявена награда, но нищо няма да намерят. Най-много да попаднат на гроба на Бърн, но вероятността била минимална. А и да открият гроба, това нямало да ги отведе по-близо до него. Защото Джулиан Барбър вече не съществувал и никой не можел да го намери. Значи всичко опирало до това да издържи, докато се откажат да търсят. Тогава в нюйоркските вестници ще бъдат публикувани техните некролози, ще има опело и край. След това вече можел да ходи, където си иска, и да се представя за когото си иска.
Въпреки това знаел, че не е в негова полза да форсира нещата. Колкото повече стои скрит, толкова по-безопасно ще бъде появяването му след това. Ето защо се заел да организира живота си по най-пестеливия начин, за да удължи престоя си в пещерата — ограничил се до едно ядене на ден, струпал дърва за през зимата, поддържал тялото си във форма. Взел да крои планове за бъдещето и всяка вечер преди лягане си записвал най-подробно всичко изразходвано през деня, като по този начин сам се принуждавал да спазва най-строга дисциплина. В началото му било трудно, често се поддавал на изкушението да изяде още една филийка хляб или да си сипе още малко от отворената консерва, но самото усилие да устоява си струвало труда и му помагало да бъде по-бдителен. Така можел да изпробва себе си, да се пребори със слабостите си и всеки път, когато действителното и желаното се сливали, или дори само се приближавали, смятал постигнатото за свой личен триумф. Давал си сметка, че това е просто игра, за която обаче била нужна фанатична всеотдайност и само голямата самовглъбеност му помогнала да не падне духом.
След като минали две-три седмици от този нов живот на строга дисциплина, изведнъж усетил желание отново да рисува. Една нощ, докато седял с молив в ръка и записвал дневния отчет за дейността си, някак от само себе си започнал да рисува на съседната страница. Още преди да разбере какво прави, рисунката била готова. Приключил я за половин минута, но в резкия си, почти несъзнателен жест открил сила, каквато дотогава не бил усещал в себе си.
Същата нощ извадил материалите си за рисуване и оттогава, докато боите свършили, не спрял да рисува нито за миг. Излизал от пещерата сутрин по изгрев-слънце и прекарвал целия ден навън. Това продължило два месеца и половина, през които нарисувал четирийсет платна. Без съмнение, каза ми той, това бил най-щастливият период в живота му.
Работел под натиска на две деспотични ограничения, като всяко всъщност му помагало по различен начин. Първо фактът, че никой никога нямало да види тези картини. Вместо да го обезсърчи и да обезсмисли усилията му, това предварително заключение му дало усещане за свобода. Сега работел за себе си, необременен от страха пред чуждото мнение. И това било предостатъчно, за да предизвика основна промяна в подхода му към изкуството. За пръв път в живота си престанал да се притеснява за крайния резултат, вследствие на което думите „успех“ и „провал“ изведнъж изгубили своя смисъл. Открил, че истинската цел на изкуството не е да създава красота, а да ти помогне да проникнеш в света, да го проумееш и да намериш мястото си в него. Това, че отделното платно може да има и естетически достойнства, е случаен вторичен продукт на усилието да приемеш предизвикателството и да разбереш същността на нещата. Помъчил се да забрави заучените правила, да погледне на пейзажа като на равностоен партньор, доброволно да се откаже от предварителните си намерения и да се остави на внушенията на случайността, на спонтанния устрем и на потока от самонатрапили се детайли. Вече не се страхувал от пустотата наоколо. Самият факт, че се опитвал да я претвори върху платното, му помогнал да се сближи с нея и тогава усетил как нейното равнодушие става част и от него, така както и той бил част от безмълвната сила на необятните пространства. Картините му били груби, така ми каза, изпълнени с агресивни цветове, и досели в себе си неочакван прилив на енергия, вихър от форми и светлина. Не знаел дали са грозни или красиви, но това вече нямало значение. Били неговите картини и се различавали от всичко, което бил виждал дотогава. Петдесет години изминали от онова време, но все още си спомнял всяка една от тях.